По хълмовете забелязах планински къщи, издигнати на разчистени от гората склонове, и си помислих, че на едно и също място, само че вертикално една спрямо друга, съжителстват две съвсем различни цивилизации.
Около час след като бяхме потеглили видях, че сме изминали трийсет километра.
— В правилната посока ли се движим?
— Бан Хин е отдясно на пътя.
— Нима? Струваше ми се доста по-сложно.
— Понякога ти се иска да ме изоставиш, затова трябва да ти изглеждам незаменима.
Оставих това интересно изявление без отговор и я попитах:
— Виждаш ли оная колиба? Иди да попиташ за Бан Хин.
— Ще разговаряме само с планинци. Не сме били толкова много път, че да се прецакаме в последния момент.
Бавно продължихме на север по шосе 12. След десетина минути видяхме насреща да се приближават трима млади планинци на коне. Спрях мотора и угасих двигателя.
Забелязах, че конете не са оседлани и че на гърбовете им са завързани чували.
Двамата си свалихме шаловете, ушанките и очилата. Сюзан слезе и се запъти към конниците. Поздрави ги с жест и те спряха.
Тя им заговори и те закимаха и почти едновременно посочиха пътя зад тях. До тук добре.
Сюзан, изглежда, им благодареше и тъкмо се канеше да се обърне, когато единият младеж бръкна в чувала си, извади нещо и й го даде. Тя му махна с ръка и се върна при мен.
Тримата я настигнаха и отново я заговориха. Явно я бяха харесали. Стигнаха до мен, отдадоха ми нещо като военен поздрав и продължиха на юг.
— Бяха много любезни — каза Сюзан. — Подариха ми тази кожа. — Показа ми шейсетинасантиметрова животинска кожа с черна козина. — За съжаление не е обработена и вони.
— Важен е жестът — отвърнах аз.
— Разкарай я.
— Засега ще я задържа.
— Къде е Бан Хин?
— Пред нас.
— На какво разстояние?
— Ами… те очевидно не измерват пътя с време или разстояние, а с особеностите на релефа. Така че търсим голямата долина след две селца.
— Добре. Качвай се.
Сюзан седна зад мен. Запалих двигателя и продължихме без планинските си аксесоари.
След пет минути минахме през няколко колиби. Първото село. След още пет бяхме във второто.
Пет-шест минути по-късно наближихме по-голямо селище, разположено отдясно на пътя. Преди да влезем в селото на известно разстояние от шосето видяхме четири тухлени сгради: едната бе скромна пагода, втората — болница, а третата — училище. На четвъртата се вееше червено знаме с жълта звезда и пред нея беше паркиран тъмнозелен военен джип. Знаех си, че е прекалено лесно. Спрях мотора.
— Това е Бан Хин — каза Сюзан.
— А онова там е военен джип.
— Виждам. Какво ще правим?
— Не съм бил толкова път, за да се върна.
— И аз.
Бързо профучах покрай военния пост, завих към пагодата и заобиколих отзад, където не можеха да ме видят от пътя и надявах се, от военната сграда.
Угасих двигателя и слязохме.
— Добре, какво да кажа, ако Тран Ван Вин е жив и си е вкъщи? — попита Сюзан.
— Ние сме канадски военни историци и знаем малко френски. Ще питаме за ветерани от офанзивата „Тет“, после ще преминем на битката при Куанг Три. Импровизирай. Бива те да баламосваш хората.
Извадихме раниците и фотоапаратите си и Сюзан заобиколи към входа на пагодата.
Последвах я през отворената врата. Вътре нямаше никого. В керамични вази бяха поставени цъфнали клонки, а в отсрещния край на малката сграда без прозорци имаше малък олтар, на който горяха ароматични пръчици.
Сюзан отиде до олтара взе нова пръчица, запали я и хвърли няколко донга в оставената за тази цел паничка.
После се върна при мен до вратата.
— Днес е последният ден на Тет, четвъртият ден от годината на вола. Най-после стигнахме в Бан Хин. Да идем да потърсим Тран Ван Вин и след това да си вървим у дома.
43.
Бан Хин не приличаше на тропическите и субтропическите села в крайбрежните равнини. Тук например нямаше палми, обаче растяха много борове и огромни широколистни дървета, както и гъсти храсталаци див рододендрон, който в този хладен февруарски следобед започваше да цъфти.