Селото беше разположено между стръмните планински склонове на изток, оризищата на север и юг и еднолентовия път, по който бяхме пристигнали.
Колибите бяха от грубо сковани чамови дъски с покриви от бамбукови листа. Около всички имаше зеленчукови градини, в някои от които забелязах входове на бомбоубежища, останали от времето на американските бомбардировки.
Не бях предполагал, че толкова далечна долина може да е била бомбардирана, ала си спомних, че в писмото до брат си Ли Тран Ван Вин цитираше братовчед си Лием, който описвал камиони, натоварени с ранени войници, и нови войски, придвижващи се на юг. Сега можех да си го представя, този затънтен път, който започваше от китайската граница — от там произхождаше голяма част от виетнамското снаряжение — и се виеше към границата с Лаос, началото на Пътеката на Хо Ши Мин. Имах предчувствието, че тук всички над трийсетгодишна възраст си спомнят военновъздушните сили на Съединените щати.
В селото гъмжеше от дечурлига и възрастни и изглежда, че в този последен ден на Тет повечето жители на Бан Хин са си вкъщи.
Всъщност всички ни зяпаха, както хората в някое провинциално американско градче сигурно щяха да зяпат двама източноазиатци, обикалящи улиците в черни копринени носии с конични сламени шапки.
Стигнахме до центъра на селото, който представляваше площадче от червена пръст, не по-голямо от тенискорт, заобиколено от няколко къщи и открит павилион с малък пазар. Имаше няколко маси като за пикник, на които седяха хора, приказваха, пиеха и ядяха. Всички прекъснаха разговорите си и се обърнаха да ни погледнат.
Винаги съм знаел че ако стигнем до тук, най-големият ни проблем ще е в самото село. Военната сграда на пътя го задълбочаваше още повече.
В средата на площада имаше проста бетонна плоча, дълга около три метра и висока два, поставена върху друга бетонна плоча, излята на земята. Вертикалната беше боядисана в бяло и отгоре й имаше червени букви. До нея бяха поставени цъфнали клонки и в керамични панички горяха ароматични пръчици. Приближихме се до паметника и спряхме пред него.
Червените букви всъщност се оказаха имена. Над тях имаше по-едър надпис и Сюзан го преведе:
— „В чест на мъжете и жените, които загинаха за обединението на родината в Американската война, 1954–1975 г.“ Това са имената на изчезналите и са много, включително Тран Куан Ли. — Тя посочи.
Видях името на Тран Куан Ли, видях и че от неговото семейство са изчезнали много хора.
Двамата прочетохме имената, обаче не открихме Тран Ван Вин. До тук добре.
— Трябва да има имена и от другата страна — казах аз.
Заобиколихме паметника, който отвсякъде бе покрит с червени букви, очевидно наскоро освежени.
Тълпа от стотина души постепенно се приближаваше към нас. Някои от по-възрастните мъже и жени бяха с ампутирани крайници.
Погледнах имената на убитите, които бяха подредени хронологично, като на Стената във Вашингтон. Нямахме представа кога Тран Ван Вин може да е загинал в бой, освен че не е преди февруари 1968-а, затова започнах от там, а Сюзан започна от края, април 1975-та.
Докато четях имената, затаих дъх.
— Още не го виждам… — промълви Сюзан.
— Аз също. — Обаче не исках да видя името му и можеше подсъзнателно да съм го пропуснал, макар че всеки път щом зърнех „Тран“, сърцето ми се разтуптяваше.
Навалицата вече бе точно зад нас. Чувствах се малко странно да стоя пред паметника на десетките загинали и изчезнали от това село, всички убити от мои сънародници и може би дори от мен. От друга страна, аз си имах моя стена. Отгоре на всичко бях канадец.
Със Сюзан продължихме да четем имената и след малко тя ми прошепна:
— Много от имената са на жени и деца и пише, че били убити на родния фронт, което сигурно означава, че са загинали по време на бомбардировки.
Не отговорих.
Срещнахме се по средата на списъка.
— Няма го — казах аз.
— И тук го няма. Но дали още е жив?
— Басирам се, че всеки от тълпата зад нас може да отговори на тоя въпрос.
Докато се взирах в простата бетонна плоча с написани на ръка имена, не можех да не си помисля за полираната гранитна стена във Вашингтон. В крайна сметка между тези два паметника нямаше никаква разлика.
— Канадци — казах на Сюзан. — Готова ли си?