— Е, не чак толкова откровен. Ние сме американци, само че ни праща семейството на убития, за да търсим справедливост.
— Не знаем името на убития.
— Тран Ван Вин го знае. Той е взел портфейла му. Остави на мен говоренето и мисленето, Сюзан. Ти поеми превода. Биет?
Очите ни се срещнаха и тя кимна. Зачакахме.
Погледнах я. Бяхме изминали дълъг път, ала иначе този миг на истина, който досега беше абстрактен, изведнъж ставаше реален и непосредствен. Тран Ван Вин бе жив и ако изобщо ни кажеше нещо, щеше да породи цял куп нови проблеми.
Сюзан се изправи и ме прегърна.
— Измамих те и пак може да извърша неща, които да не ти харесат, но каквото и да се случи, знай, че те обичам.
Преди да успея да отговоря, чух зад себе си шум и двамата едновременно се обърнахме към вратата. На прага видяхме тъмния силует на мъж, който, надявах се, беше Тран Ван Вин.
44.
Сюзан отиде при мъжа на прага, поклони се и каза нещо на виетнамски.
Той също се поклони и отговори, после се обърна към мен. Погледите ни се срещнаха. Не се съмнявах, че това е Тран Ван Вин.
Изглеждаше шейсетинагодишен, обаче може да бе по-млад. Беше слаб и по-висок от повечето виетнамци. Все още гъстата му коса бе гарвановочерна и късо подстригана. Носеше широк панталон и черно ватирано яке, сандали и чорапи.
— Пол, това е господин Вин — представи го Сюзан.
Приближих се към него и протегнах ръка. Той се поколеба, после я стисна.
— Аз съм Пол Бренър, американец, и идвам отдалеч, за да се срещна с вас.
Докато Сюзан превеждаше, виетнамецът се взираше в мен.
— Казахме на вашите сънародници, че сме канадци, защото смятахме, че във вашето село може да изпитват неприязън към американците.
Сюзан отново му преведе думите ми. Господин Вин продължаваше втренчено да ме наблюдава.
Вгледах се в очите му. Последният американец, когото бе видял, сигурно беше искал да го убие и обратно, ала не забелязах в изражението му враждебност. Всъщност лицето му бе абсолютно безизразно.
Извадих паспорта от джоба си и му го подадох, разтворен на първата страница.
Той го взе и го погледна, затвори го и ми го върна. После каза нещо.
— Какво искате? — преведе Сюзан.
— Първо, имам тежкото задължение да ви съобщя, че брат ви Ли е загинал в сраженията в долината А Шау през май хиляда деветстотин шейсет и осма. Трупът му бил открит от американски войник, който взел личните му вещи. Те доказват, че наистина е бил Тран Куан Ли.
Господин Вин чу „А Шау“ и името на брат си, което сигурно му подсказа, че няма да получи добра вест.
Сюзан преведе и той безизразно я изслуша. Продължаваше да ме наблюдава, после отиде при семейния олтар, вдигна една от снимките и дълго я гледа. Остави я на мястото й, обърна се и ми каза нещо.
Сюзан направо му отговори и ми обясни:
— Пита дали ти си убил брат му. Отговорих му, че не си.
— Кажи му, че съм служил в Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, че през май шейсет и осма съм участвал в сраженията в долината на А Шау и че е възможно аз да съм убил брат му, но не аз съм открил трупа му.
Тя се поколеба.
— Убеден ли си, че искаш…
— Просто му кажи.
Сюзан се подчини и той ме погледна, после кимна.
— Кажи му, че по времето, когато той се е възстановявал от раните си в будистката гимназия, аз съм бил извън Куанг Три и е трябвало да убивам северновиетнамските войници, опитващи се да избягат от града.
Тя преведе и господин Вин, изглежда, се изненада, че зная за преживяванията му през войната. Отново се спогледахме и пак не забелязах враждебност. Не се съмнявах, че си мисли: „И този нещастник е бил там“.
— Радвам се, че не съм ви убил, радвам се, че и вие не сте ме убили — казах му аз.
На устните му плъзна лека усмивка, ала виетнамецът не отговори.
Стигахме донякъде, обаче още не знаех докъде.
— Честно казано, господин Вин, много съм изненадан, че сте останали жив след още седем години война.
Сюзан му преведе и Тран Ван Вин зарея поглед в празното пространство, и кимна сам на себе си, като че ли той също е изненадан. Стори ми се, че горната му устна потреперва, но може да съм си го въобразил. Виетнамецът беше истински стоик, стар военен навик, който отчасти бе в наша полза.
— Как сме с твоя превод? — попитах Сюзан.
— През войната той доста време е бил на юг и разбира южния ми акцент — отвърна тя. — И аз схващам повечето от неговите думи.