Тя отвърна на погледа ми и преведе. Господин Вин не отговори.
Опитах се да се поставя на негово място. Неговото поколение бе избито пред очите му и той не беше нито впечатлен, нито трогнат от желанието на едно американско семейство да потърси справедливост в онова масово клане. Ханойските власти винаги се бяха отнасяли недоверчиво към американското правителство, което харчеше милиони долари, за да открие останките на неколцина изчезнали по време на сражение. Не зная дали причината се състоеше в културните различия, или се отнасяше до чиста практичност — Виетнам не разполагаше нито с времето, нито с парите да търси над триста хиляди изчезнали войници. Ние, от друга страна, маниакално издирвахме нашите две хиляди изчезнали.
Господин Вин мълчеше, аз също. Не бива да припираш тия хора, още повече че продължителното мълчание не ги правеше нервни като американците.
Накрая виетнамецът заговори и Сюзан преведе:
— Казва, че не иска да участва в никакво издирване, ако не получи нареждане от властите.
Дълбоко си поех дъх. Нямах намерение да обидя този стар войник, като му предложа пари, обаче му напомних:
— Американското семейство е научило за съдбата на брат ви Ли, за която ви разказах. Ще бъдете ли така любезен да ми разкажете за съдбата на техния син, за да мога да им я предам? — Замълчах за миг и прибавих: — Това е частен семеен въпрос и няма отношение към властите.
Сюзан преведе и отново последва мълчание, нарушавано от пратеното на въглищата в пещта и птичите песни навън. Господин Вин се обърна и отиде до вратата. Със Сюзан се спогледахме.
Виетнамецът излезе и чух, че разговаря с някого, после се върна и каза нещо на Сюзан.
Тя му се поклони и помислих, че ни молят да си вървим или да останем, докато дойдат войниците, обаче Сюзан ми обясни:
— Господин Вин помолил внук си да потърси една тяхна роднина, за да направи чай.
Защо се съмнявам в себе си? Бива ме в тия неща. Свидетелите ме харесват. Заподозрените се страхуват от мен. Пък и съм голям късметлия.
Господин Вин посочи ниската маса, после седна по турски пред горещата пещ и даде знак на Сюзан да се настани от лявата му страна, а на мен — срещу него.
Тя извади цигарите си и му предложи. Виетнамецът прие. Сюзан поднесе пакета и на мен и ми кимна. Взех си цигара. Тя запали трите и остави пластмасовата си запалка на масата. Пепелникът бе парче смачкана стомана от шрапнел.
Дръпнах от цигарата и я оставих в пепелника. Господин Вин, изглежда, хареса своята марлборо лайт.
— Може ли да ви разкажа как се случи да прочета вашето писмо до брат ви? — попитах аз.
Сюзан преведе и той кимна.
Разказах му за Виктор Орт и Американските ветерани от Виетнам, като наблегнах на хуманитарната програма на АВВ да помагат на ханойските власти в търсенето на техните изчезнали войници. Разказът обаче бе леко променен и ние с господин Орт се превърнахме в членове на Американските ветерани от Виетнам и аз случайно познавах едно семейство, чийто син, лейтенант от Първа въздушнопреносима, беше загинал в Куанг Три. Прозвуча ми добре.
После обясних, че семейството е убедено, че този лейтенант, за когото се споменава в писмото на господин Вин, може да е техният син. Поукрасих историята — нали съм бостънски ирландец и съм голям майстор в тия работи. Не споменах за Криминалния следствен отдел, нито за името на убития лейтенант, защото не го знаех. Знаеше го господин Вин.
Сюзан преведе и той внимателно я изслуша.
В стаята влезе жена на средна възраст и без да каже нито дума, отиде при пещта, в която висеше чайник. Сложи три чаши на чергата, взе щипка чаени листа от една керамична кутия и пусна по малко във всяка чаша. После с един черпак напълни чашите с гореща вода, нареди ги върху плетен бамбуков поднос, придвижи се на колене до масата и се поклони.
Тая страна наистина ми харесваше. Погледнах Сюзан и й намигнах. Тя ми се изплези.
Така или иначе, след изпълнението на чайната церемония жената си тръгна.
Отпихме по глътка чай.
Усмихнах се и казах.
— Отвратително е.
Сюзан преведе на господин Вин нещо друго и той се усмихна. Двамата запушиха и се заговориха.
— Господин Вин пита дали сме любовници — каза ми Сюзан. — Отговорих му, че отначало сме били приятели, когато си ме наел в Сайгон за преводачка, но после сме станали любовници.
Погледнах го. Виетнамецът леко се усмихваше и сигурно си мислеше: „Голяма работа си, старче“.