Взех личните знаци и прочетох името „Хайнс, Уилям Х.“, следвано от серийния му номер, кръвната му група и религиозната му принадлежност — методист.
Погледнах венчалната халка, от вътрешната страна на която пишеше „Бил Фран, 15.1.67“, около година преди да го убият.
Отворих брезентовата чантичка и открих връзка писма от Фран, родителите му и други хора. Оставих ги настрани и намерих недовършено писмо с дата 3 февруари 1968-а. Писмото гласеше:
„Скъпа Фран,
Не зная кога и дали изобщо ще успея да довърша това писмо. Както вече ти е известно, Виетконг и северновиетнамската армия нанасят удари из цялата страна и дори атакуваха Цитаделата в Куанг Три. Щабът на американските военни съветници беше улучен от мини и имаме много ранени, които не могат да получат лекарска помощ. Южновиетнамските войници си плюха на петите и нашите се бият на живот и смърт. Толкова за сладката работа на военен съветник. Зная, че писмото ми звучи много песимистично, и нямам представа дали ще го получиш, но ако все пак стигне до теб, искам да знаеш…“
И с това свършваше. Оставих го.
В чантичката имаше малък бележник и аз го отворих. Оказа се типичен офицерски дневник, в който бяха записани радиочестоти и позивни, пароли, имена на свръзки в южновиетнамската армия и така нататък. Освен това лейтенант Хайнс си бе водил личен дневник. Прелистих го и прочетох няколко откъса. Отнасяха се главно за времето, щабните съвещания, мисли за войната и други случайни записки.
Вниманието ми привлякоха бележките под датата 15 януари:
„Капитан Б. е любимец на ст. офицери, но не и на мен и на другите. Прекалено много време прекарва на черния пазар и всяка нощ е в бардака.“
Затворих дневника. Явно тоя капитан Б. се беше радвал на войната; поне до Тет.
Погледнах господин Вин и посочих вещите на масата, после себе си.
Той кимна.
Обърнах се към Сюзан.
— Семейство Хайнс ще искат да им предадем тези неща. Както и да научат как е загинал лейтенант Уилям Хайнс.
— Знаеш как е загинал — отвърна тя. — В бой.
— Съжалявам. Било е убийство.
— Няма нужда да го научават.
— Е, не мога да говоря от тяхно име, обаче съм пратен тук да открия кой е убил лейтенант Хайнс.
— Не, не си пратен тук за това. Пратен си тук, за да видиш дали свидетелят на убийството е жив. Жив е. И има ли у него веществени доказателства? Има. Ние можем ли да ги вземем? Можем. Хората във Вашингтон вече знаят името на убиеца, другия мъж на тези снимки, и нито ти, нито аз трябва да знаем името му. Не бива да го научаваш.
— Грешиш. — Погледнах сгънатия лист пожълтяла хартия на масата, последния сувенир от раклата на господин Вин. Бях познал в него войскови наряден списък й го придърпах към себе си. Беше напечатан на пишеща машина и имената бяха избелели, обаче се четяха. Най-отгоре пишеше: „Сухопътни сили на САЩ, Щаб на американските военни съветници, Куанг Три, Република Виетнам“. Носеше датата 3 януари 1968 г.
Прегледах имената и видях, че групата на съветниците се състои от шестнайсет души, всички офицери и старши сержанти. Тази работа не бе особено опасна, докато нещо не се прецакаше, като по време на офанзивата „Тет“.
Командир на групата беше подполковник Уолтър Дженкинс, а негов заместник — майор Стюарт Билингс. Трети по старшинство бе капитан, единственият капитан, посочен преди много лейтенанти, сред които Уилям Х. Хайнс. Капитанът се казваше Едуард Ф. Блейк.
Известно време зяпах името, после взех албума и се втренчих в една от снимките, на която капитанът носеше вратовръзка. Вдигнах очи към Сюзан и казах:
— Вицепрезидентът на Съединените щати Едуард Блейк.
Тя запали цигара и не отговори.
Дълбоко си поех дъх. Ако имах скоч със сода, щях да го пресуша. Едуард Ф. Блейк. Капитан Б.
Вицепрезидентът Едуард Блейк, само на една крачка и едни избори от президентския пост. Само че имаше проблем. Беше убил човек.
Погледнах Тран Ван Вин, който седеше търпеливо, макар че навярно вече усещаше лошите вибрации. Опитах се да си придам спокоен вид, за да не го разстроя.
— Каква е вероятността нашият домакин да разпознае вицепрезидента Едуард Блейк? — с нормален глас попитах Сюзан.
Тя дръпна от цигарата си.
— Това е въпросът, нали?