— Защо отиваш в Диен Биен Фу? Нали ти казах как да стигнеш до Ханой. Не щеш да ме слушаш. Трябва да чакаш стоп за Лао Кай. Аз отивам натам. Сядай.
— Благодаря, но предпочитам да вървя пеш и да отида там, където искам аз. — Продължих напред.
Чух я да вика след мен:
— Няма да се влача след теб, нито да те моля. Това е. Или ела с мен, или никога повече няма да се видим.
Вече бяхме разигравали тоя театър на шосе 6, обаче този път нямаше да отстъпя. Показах, че съм я чул, с махване на ръка. Моторът изрева и започна да се отдалечава. След десетина минути пак беше зад мен.
— Последен шанс, Пол.
— Обещаваш ли?
— Беше ме страх, че ще се качиш на стоп и ще те изпусна.
Продължавах да вървя и тя ме следваше.
— Ако искаш, ти карай.
Не отговорих.
— Трябва да отидеш в Ханой и в неделя да излетиш от страната. Ако не те заведа, ще загазя.
— Мислех, че трябва да ме убиеш.
— Това е смешно. Хайде, време е да си вървиш у дома.
— Сам ще намеря пътя, благодаря. Вече съм го правил два пъти.
— Моля те.
— Върви по дяволите, Сюзан.
— Не говори така. Моля те, ела с мен.
Погледнах я и казах:
— Наистина не искам да си с мен.
— Искаш, разбира се.
— Край.
— Така ли ми се отблагодаряваш, че не ви убих с господин Вин?
— Каква си добричка!
— Нещо против да запаля?
— Не ми пука, ако ще и да изгориш.
Сюзан запали цигара.
— Добре, чуй какво се е случило — каза тя. — Тран Ван Вин пише на брат си, че бил в хазната в Цитаделата на Куанг Три, лежал ранен на втория етаж и гледал надолу. Видял да влизат двама мъже и една жена, които отворили сейф в стената и започнали да вадят чували. Били цивилни и господин Вин решил, че или са там по официална работа, или пренасят плячката на сигурно място. Те отворили няколко чувала и господин Вин видял, че са пълни със златни монети, американска валута и накити. — Тя дръпна от цигарата. — Разбираш накъде отива работата. Искаш ли да стигнеш до края?
— Нали затова съм тук.
Сюзан се усмихна.
— Тази история се потвърждава от факта, че по време на битката била ограбена хазната в Куанг Три. Пише го в учебниците по история. Проверих.
— Довърши историята.
— Сержант Вин пише, че няколко часа преди това бил свършил боеприпасите, затова само ги наблюдавал. Скоро лейтенантът — Хайнс — влязъл в сградата и заговорил тримата цивилни така, като че ли и той участвал в спасяването на ценностите. Обаче ненадейно лейтенант Хайнс вдига автомата си и убива двамата мъже. Жената го умолявала да я пощади, но той я убил с изстрел в главата. Капитан Блейк влиза, вижда какво се е случило, двамата с лейтенант Хайнс се скарват и лейтенант Хайнс понечва да вдигне автомата си, само че капитан Блейк го изпреварва с пистолета си и го застрелва. После капитан Блейк връща парите и златото в сейфа, заключва го и си тръгва. По-късно плячката изчезва.
Сюзан хвърли фаса си.
— Та това се е случило. Тран Ван Вин го е видял и го е разказал в писмото до брат си.
— Струва ми се, че размени двамата американци — отбелязах аз.
Тя се подсмихна.
— Може и да си прав. Обаче според мен така звучи по-добре.
— Значи Едуард Блейк всъщност хладнокръвно е убил четирима души и освен това е крадец. Това ли е човекът, който искаш да ти е президент?
— Всички грешим, Пол. Особено по време на война. Всъщност и аз не бих гласувала за Едуард Блейк, но той е подходящ за страната.
— Не и за моята. Сбогом. — Обърнах се и закрачих.
Тя продължи успоредно с мен.
— Харесвам мъже, които се борят за правдата.
Не отговорих.
— Е, вече знаеш тайната. Ще я запазиш ли?
— Не.
— Нищо не можеш да докажеш.
— Ще опитам.
— Не бива.
Спрях и се огледах. Нямаше жива душа.
— Много удобно място да ме убиеш.
— Прав си. — Сюзан извади колта от колана си, майсторски го завъртя на предпазителя и ми го подаде. — Или пък ти да се избавиш от мен.
Взех оръжието и го хвърлих колкото можех по-надалеч в оризището.
— Имам друг — каза тя. — По-точно два.
— Сюзан, ти не си добре.
— Казах ти, че в нашето семейство сме побъркани.
— Наистина си побъркана.
— И какво от това? Така съм по-интересна. Ти да не си мислиш, че си съвсем наред?