— Обичам да помпам.
Сюзан се усмихна.
— Може ли да ти поддържа маркуча?
Абсолютно шантава. Обаче яко се чукаше.
— Сърдиш ли ми се?
— Не, разбира се.
— Вярваш ли ми?
— Това вече го упражнявахме.
— Добре, вярваш ли, че съм на твоя страна? Че също като теб съм убедена, че Едуард Блейк трябва да даде публично обяснение как е загинал Уилям Хайнс?
— Категорично. — Напълних резервоара и я попитах: — Имаш ли пари?
Тя плати на служителя, който стоеше до нас, зяпаше ни и оглеждаше беемвето. Защо не наливат бензина тия хора? Положението тук ще се оправи, когато всички бензиностанции станат американска собственост и преминат в американски ръце. Това ще им покаже на тия копелета кой е спечелил войната.
Исках аз да карам, затова се качих. Сюзан се приближи до мотора.
— Погледни ме, Пол.
Обърнах се към нея.
— Не можех да убия онзи човек. Трябва да ми повярваш.
Вгледах се в очите й.
— Вярвам ти.
Тя се усмихна.
— Обаче ти ме побъркваш.
И аз се усмихнах, обаче отвърнах:
— Не е смешно.
— Зная. Извинявай. Когато съм нервна, губя чувството си за хумор.
— Качвай се.
Сюзан седна зад мен и ме прегърна през кръста.
Потеглихме по шосе 12, което следваше наклона на долината на На и постепенно се издигаше.
Сюзан бе гладна, както обикновено, затова отбихме и си направихме пикник до едно смрадливо оризище. Банани, оризови сладки и литър вода. За последен път бях погълнал протеин предишната вечер — морското свинче.
След обяда тя запали цигара.
— Ако се чудиш защо са избрали теб, една от причините е, че им е трябвал ветеран от войната. Между старите войници има някаква връзка, даже да са воювали едни срещу други. Веднага го забелязах между теб и господин Вян.
Замислих се за това.
— А не съществува никаква връзка между мен и полковник Манг?
— Всъщност съществува.
Не обърнах внимание на думите й.
— Значи ме е избрал компютър, така ли? Красив, владеещ френски и виетнамски, отлично познаване на страната, обича местната храна, шофьорска книжка за мотор и умения за работа с хора.
Сюзан се усмихна.
— Не забравяй и страхотното чукане.
— Да. Ще ти кажа нещо — сбъркали са.
— Може би. А може би не.
Пуснах и тая реплика покрай ушите си и се качихме на мотора.
На шейсетина километра и два часа от Лай Чау шосето се раздвои и за пръв път видях пътен знак: лявото разклонение водеше към лаоската граница, която бе на десет километра, а дясното — към Лао Кай на шейсет и седем километра. Избрах дясното, тъй като не ми се ходеше в Лаос и определено не исках да се натъкна на повече граничари или военни.
В огледалото обаче видях, че зад мен вдига прах военен джип.
— Военни — казах на Сюзан.
Тя не погледна назад, но също се наведе към огледалото.
— Лесно можеш да им избягаш на този изровен черен път.
Искаше да каже, че коловозите са много неравни, докато ивицата помежду им бе по-гладка. Дадох газ, вдигнах шейсет километра и видях, че облакът прах зад мен се смалява в далечината.
Половин час продължихме с тази скорост и реших че ако джипът се движи наполовина толкова бързо, трябва да е на петнайсет километра зад нас.
— Нали ти казах, че моторът е по-подходящ — напомни ми Сюзан.
Голяма част от това пътуване беше обмислена предварително и онова, което ми се бе струвало случайно, беше пресметнато. Бях допуснал грешката да подценя своите приятели във Вашингтон, които не можеха да са толкова тъпи, колкото изглеждаха.
Този участък от шосето бе съвсем пуст и според картата се наричаше 4Д. Започваше да застудява и да се стъмва. Хванах ръката на Сюзан и погледнах часовника й. Наближаваше седем. Както бях установил през 1968-а, в тия ширини слънцето бързо залязва и мракът може да те изненада.
Шосе 4Д започваше да се изкачва към планината и пред нас се извисиха върхове. Отгоре на всичко се появи мъгла. Нямаше да стигнем до Лао Кай.
Пак започнах да се оглеждам за място, където да отбия и да пренощуваме. Дъхът ми излизаше на пара и предположих, че температурата е близо до нулата.
Тъкмо се канех да отбия към един планински поток, когато видях табела „Са Па“, следвана от надпис на английски: „Красива гледка. Добри хотели“. Спрях и зяпнах табелата. Дали някой стопаджия не се беше измайтапил?