— Това истина ли е? — попитах.
— Има един планински град Са Па — каза Сюзан. — Стар френски курорт. Някой от ханойския ни офис беше ходил там. Дай да погледнем картата.
Извадих я и я разгледахме на отслабващата светлина. И естествено, открихме точица с надпис Са Па, обаче нищо не показваше, че там има нещо повече от поредното затънтено градче. Според картата височината бе хиляда и осемстотин метра, което обясняваше защо дъхът ми излиза на пара и не си чувствам носа.
— От Са Па до Лао Кай е трийсет километра — казах аз. — Ще спрем в Са Па.
Потеглих нагоре по стръмния черен път. Мъглата се сгъсти, обаче не включих фара и се движех в средата на шосето.
След петнайсет минути видяхме светлини и след още няколко бяхме в Са Па.
Градчето беше приятно и на тъмно можех да си представя, че се намирам във френско алпийско селище.
Пообиколихме наоколо и установихме, че през зимата в градчето е пълно мъртвило. Имаше много хотелчета и странноприемници и всички щяха да докладват за пристигането ни в имиграционната полиция.
Видях няколко души по улиците — повечето бяха планинци. Забелязах един виетнамец с мотопед и казах на Сюзан:
— Попитай го кой е най-добрият хотел в града. — Дадох газ и го настигнах. Сюзан го заговори и той я упъти.
— Направи обратен завой — каза ми тя.
Обърнах на пустата улица и Сюзан ме насочи към път, който се издигаше над града.
В самия му край като мираж се очерта силуетът на огромен модерен хотел, наречен „Виктория Са Па“.
Дадохме мотора на портиера, извадихме раниците си и влязохме в просторното луксозно фоайе.
— Само най-хубавото за моя герой — каза Сюзан. — Използвай кредитната си карта. Струва ми се, че вече няма да ми изплащат разходите.
— Хайде първо да пийнем нещо.
До фоайето имаше бар. Хванах я за ръка и я поведох в това модерно заведение с панорамен изглед към мъгливите планински склонове. Оставихме раниците си и седнахме на една от масите. Сервитьорката взе поръчката ни за две бири. Огледах се и видях десетина бели туристи. Нямаше да изпъкваме. Точно затова бях попитал за най-добрия хотел в града.
— Имам предчувствието, че няма да се настаним тук — рече Сюзан.
— Няма — потвърдих аз и прибавих: — Полковник Манг вече знае, че сме отседнали в мотела в Диен Биен Фу, значи му е известно, че сме в северозападен Виетнам. Ще му се да научи точно къде се намираме, обаче не съм сигурен как ще използва тази информация. Във всеки случай, не искам той или местните горили да се присъединят към нас за коктейла. Затова ще продължим.
— Съгласна съм, че не бива да отсядаме в хотел — отвърна Сюзан, — но може би трябва да потърсим друго място в града, където да пренощуваме, например някоя черква или онзи парк, покрай който минахме. Лао Кай е на около два часа опасно каране в планинската мъгла. Ако ни настигне джип, няма да го чуем заради рева на мотора и може да не успеем да му избягаме. — Тя ме погледна. — А и ти изхвърли пистолета ми.
— Нали имаш още два.
Сюзан се усмихна.
— Е, зная един кашишки трик за нощно бягство — казах аз. — Ще вървим пеш.
Тя не отговори.
Донесоха бирите и Сюзан вдигна чашата си.
— За най-ужасните три дни, които съм прекарвала във Виетнам с най-добрия мъж, когото познавам.
Чукнахме се.
— Нали искаше малко приключения.
— Освен това исках горещ душ и меко легло. Да не споменавам за прилична вечеря.
— В затвора няма да получиш нищо подобно. — Погледнах я. — Стигнахме прекалено далеч, за да допуснем грешка накрая.
— Зная. Ти си майстор по измъкването в последния момент.
— Вече два пъти съм го правил.
Сюзан повика сервитьорката и й каза на френски, че искаме да вечеряме.
После ми се усмихна.
— Може би през лятото пак ще дойдем тук.
— Прати ми картичка.
Тя замислено отпи глътка бира.
— Тук трябва да има факс машина. — Погледна към десетината посетители в бара. — Можем да помолим някой от тези да прати факс вместо нас. Просто за да съобщим, че сме стигнали до тук.
— Ако не се явим в Ханой с доклад за изпълнението на задачата, какво ги интересува докъде сме стигнали?
— Ами… поне трябва да им кажем, че сме се срещнали с Тран Ван Вин и че ни е дал някои неща.
— Колкото по-малко знаят в Сайгон, Вашингтон и американското посолство в Ханой, Сюзан, толкова по-добре. Не им дължа нищо след лъжите, с които ме засипват от две седмици. И не без твое съдействие.