Сервитьорката донесе паничка с фъстъци и две порции шишчета соте, залети с нещо, което миришеше на фъстъчено маслен сос.
— Какво е месото? — попитах аз.
— Не ставай дребнав. Чака те дълъг път. — Сюзан се изправи. — Във фоайето видях няколко туристически брошури. Ей сега се връщам.
Останах пред бирата си и загадъчното месо. Ревнивците не обичат да изпускат жените си от поглед. Не съм ревнивец, обаче се бях научил, че не бива да изпускам Сюзан от поглед.
Тя се върна след няколко минути с наръч брошури, седна и почна да ги преглежда.
— Тук има карта на Са Па. Виждам пътя за Лао Кай. Искаш ли да ти прочета за пътя?
— Естествено.
— Добре… „заобикаля ни планината Хоанг Лиен, която французите наричат «Тонкинските Алпи»… районът изобилства с диви животни, сред които планински кози и маймуни…“
— Мразя маймуните.
— През зимата е много студено. Ако вървим пеш, както предполагам, ще направим, няма планински хижи и заслони и ни трябва екипировка за дъжд и газов котлон…
— Това са само трийсет и пет километра, Сюзан. Мога да ги извървя по гащи. Трябва ли да минаваме през села?
— Едва ли… не пише… обаче в планината имало планинци, които били много затворени и не обичали гости.
— Хубаво.
— Добре… „на дванайсет километра от Са Па е проходът Дин Део, най-високият планински проход във Виетнам, две хиляди и петстотин метра. От тази страна времето е студено, влажно и мъгливо. Оттатък прохода често е слънчево.“
— Даже нощем ли?
— Млъкни, Пол. Добре… „в прохода духа силен вятър, но само неколкостотин метра надолу времето започва да се затопля. Са Па е най-студеното място във Виетнам, а Лао Кай е най-топлото.“ Това е добре… „проходът Дин Део е граница между две големи климатични системи“.
— Може ли да кажа нещо?
— Не. На десетина километра от Са Па е Сребърният водопад, където можем да се избавим от мотора.
— И това ли го пише в брошурата?
Тя ме погледна.
— В Сайгон ми казаха, че Пол Бренър имал репутация на голям досадник. Явно не знаят и половината истина.
— Във Вашингтон ми казаха, че си бизнес дама и правиш услуга на Чичо Сам — осведомих я аз. — Явно са ми съобщили по-малко от един процент от истината.
— Късметът ти просто е свършил.
— Да се махаме от тук, преди да сме си намерили компания — казах аз.
Платихме сметката, излязохме, дадохме бакшиш на портиера и взехме мотора.
— Студено е — отбеляза Сюзан.
— Оттатък прохода е слънчево.
Сложихме си ръкавиците, ушанките и шаловете, яхнахме мотора и потеглихме. Спуснахме се в града и Сюзан ме упъти към шосето за Лао Кай.
Мрачният мъглив път се издигаше в планината. Беше асфалтиран, обаче видимостта бе толкова ниска, че трябваше да карам със скорост между десет и петнайсет километра в час.
Около четирийсет и пет минути след като излязохме от Са Па чух звук на падаща отвисоко вода и минута по-късно видяхме водопада отляво на пътя. Отстрани на шосето имаше урва и аз слязох. Не виждах нищо в мъглата, затова вдигнах един голям камък и го хвърлих. След няколко секунди го чух да се удря в друг камък, после във втори, докато ехото не заглъхна.
— Е, както пише в брошурата, тук ще се избавим от мотора — казах аз.
Оставихме двигателя да работи и бутнахме беемвето Париж-Дакар от ръба на пропастта. След две секунди го чухме да се блъска, после отново и отново, докато накрая всичко утихна.
— Хубав мотор беше — отбелязах аз. — Мисля да си купя такъв.
Продължихме пеш нагоре по стръмния път. Беше лют студ и северният вятър брулеше лицата ни.
Трябваше ни близо час, за да изминем тези два-три километра до прохода Дин Део. Когато наближихме билото, вятърът започна да вие. Наведохме се напред и се затътрихме в мълчание.
На върха вятърът стана толкова силен, че трябваше да спрем и да си починем на завет зад една скала.
Сюзан успя да запали цигарата си едва след няколко опита.
— Трябва да ги откажа — заяви тя. — Не ми остана дъх.
— Надолу би трябвало да е по-лесно. Добре ли си?
— Да… просто ми трябва малко почивка.
— Искаш ли якето ми?
— Не. Нали сме в тропиците.
Погледнах Я на слабата светлина и очите ни се срещнаха.