— Харесваш ми — казах аз.
Тя се усмихна.
— И ти ми харесваш. Можем добре да си живеем заедно.
— Можем.
Сюзан угаси фаса си и тъкмо понечихме да се изправим, когато тя се вцепени и прошепна:
— Залегни!
Едновременно залегнахме зад скалата.
Чух рева на двигател и видях жълти фарове в мъглата. Колата се приближаваше от посоката, от която бяхме дошли. За миг зърнах голям военен камион.
Останахме да лежим още цяла минута, после Сюзан попита:
— Смяташ ли, че търсят нас?
— Нямам представа но ако е така, търсят двама души с мотор.
Изтече още една минута. После станахме, излязохме иззад скалата и закрачихме срещу вятъра. Смъкнах шала на шията си и вдигнах ушите на ушанката, за да чувам по-добре. Сегиз-тогиз се озъртах за фарове. Вероятността някой да ни забележи от кола, преди да го чуем или видим беше минимална. Обаче трябваше да сме нащрек.
Пресякохме билото на прохода и вятърът се усили, ала вече вървяхме надолу и се движехме с добро темпо.
На около петстотин метра от върха вятърът отслабна и наистина усетихме, че започва да се затопля.
След пет минути видях да се приближават жълти фарове и вятърът донесе до нас рева на двигател.
Отляво имаше пропаст, отдясно течеше тесен поток, на отсрещния бряг на който се издигаше отвесна скала. Поколебахме се за половин секунда, после скочихме в леденостудената вода.
Автомобилът бавно се приближаваше, двигателят се чуваше по-силно и лъчите на фаровете ставаха по-ярки.
Неподвижно лежахме в потока.
Накрая колата ни отмина, без да успея да я видя.
Дадох й трийсет секунди, после се изправих на едно коляно и погледнах на юг. Зърнах светлини, които се качваха към прохода. Станах и казах:
— Добре, да вървим.
Сюзан ме последва на пътя. Бяхме мокри до кости и зъзнехме, ала стига да продължавахме да се движим, нямаше да замръзнем.
По пътя не се забелязваше следа от живот. Щом смятаха, че в Диен Биен Фу е студено, виетнамците и планинците определено не биха живели тук.
На два часа от прохода мъглата се вдигна и стана по-топло. Бяхме почти изсъхнали и аз си свалих ръкавиците, шала и ушанката и ги прибрах в раницата. Сюзан продължи както си беше.
След половин час видяхме градски светлини в дълбока долина, която трябваше да е долината на Червената река.
Спряхме и седнахме на един плосък камък. Сюзан извади една от мокрите туристически брошури и я прочете на светлината на запалката си.
— Това трябва да е Лао Кай, а на северозападния бряг на реката е Китай — каза тя. — Пише, че Лао Кай бил разрушен по време на китайското нашествие през седемдесет и девета, но границата пак била отворена, ако искаме да посетим Китайската народна република.
— Другия път. Какво пише за транспорта до Ханой?
Сюзан отново щракна запалката.
— Има по два влака дневно, първият в седем и четирийсет, пристига в Ханой в шест и половина следобед.
Погледнах си часовника, обаче него го нямаше.
— Колко е часът? — попитах я.
— Почти един. Къде ти е часовникът?
— Подарих го на господин Вин.
— Много мило от твоя страна.
— Догодина ще му пратя нова батерия.
— Какво ще правим през следващите шест часа? — попита тя.
— Ще отида да си прегледам главата.
— И аз мога да ти поставя диагноза. Искаш ли да я чуеш?
— Не. Дай да слезем на по-топло, по-близо до Лао Кай, и да се скрием някъде до сутринта. — Изправих се. — Готова ли си?
Тя стана и закрачихме надолу по пътя.
Планината се превърна в хълмове и видяхме колиби и селца, но никъде не светеше. Пътят стръмно се спускаше към долината и вече различавах Червената река и пръснатите светлини на два града от двете страни на реката. На отсамния бряг се намираше Лао Кай, а на отсрещния, на около километър от тук, трябваше да е Китай.
Смътно си спомнях граничната война през 1979-а между Китай и Виетнам, обаче знаех, че виетнамците бяха сритали червените китайци в задниците. Тия хора бяха жилави и както бях казал на господин Лок на път за долината А Шау, в следващата война исках да сме съюзници. И предполагам, че в известен смисъл целта на тази операция отчасти бе тъкмо такава.
Искам да кажа, не ми се щеше да ме обвинят, че нарушавам глобалното равновесие на силите — военните и политическите гении във Вашингтон явно здравата се потяха, за да изковат нов виетнамско-американски съюз срещу комунистически Китай. По някакъв начин вицепрезидентът Блейк беше важен за този съюз и трябваше да стане президент. Аз само трябваше да забравя какво съм видял и чул в Бан Хин и с малко късмет заливът Камран пак щеше да е наш, освен това щяхме да получим нови източници на петрол, щяхме да разполагаме с голяма виетнамска армия, разположена на китайската граница, и всички заедно можехме да сритаме китайците в гъза — или поне да ги заплашим с това, ако не престанеха да се държат като задници. Звучеше добре.