Още по-хубаво бе, че можех да изнудя президента Блейк да ме назначи за военен министър, за да уволня полковник Карл Хелман или да го разжалвам в редник и да го пратя на вечен наряд в клозетите.
Очевидно можеха да се случат много хубави неща, ако просто си затворех устата — или може би ако някой ми я затвореше.
Не знаех, нито някога щях да узная дали Сюзан Уебър е трябвало да сложи край на кариерата ми и да превърне пенсията ми в пожизнена рента за мама и тате. Тя залагаше достатъчно много, за да е мотивирана да вземе такъв курс на действие — искам да кажа, щом във Вашингтон бяха заплашили да избият цялото семейство на господин Ан, ако се окаже предател, залозите определено бяха достатъчно високи, за да включат старши подофицер Пол Бренър в списъка на жертвите.
През войната в рамките на програмата „Финикс“ бяха убити над двайсет и пет хиляди виетнамци, заподозрени в сътрудничество с Виетконг. Прибавете към тях неколцина американци във Виетнам, които бяха съчувствали на партизаните, както и местни французи, които откровено им бяха помагали, а също други европейци, живеещи във Виетнам и с прекалено леви убеждения. Получаваше се удивителната цифра двайсет и пет хиляди мъже и жени, най-мащабната програма за убийства, изпълнявана от Съединените американски щати. Можех да допусна и че някои от американците, които бяха участвали в програмата и които бяха мои съвременници, са готови и способни мигновено да очистят неколцина недоволници и бунтари като мен.
Ако погледнех на положението откъм по-веселата му страна, бях открил момичето на своите мечти. Тук, във Виетнам. Никой не би могъл да е по-щастлив.
— Нали разбираш, че ще надуя свирката за Едуард Блейк? — казах на Сюзан, докато вървяхме към Лао Кай.
Отговорът й се позабави.
— Помисли си. Понякога не всички желаят и се нуждаят от правдата и справедливостта.
— Е, когато настъпи този ден, ако още не е дошъл, ще се преселя в някой град като Сайгон или Ханой. Там поне никой не се преструва, че правдата и справедливостта имат някакво значение.
Сюзан запали цигара.
— Под външността си ти си оставаш романтично хлапе.
Не отговорих.
— С теб съм, каквото и да решиш — каза тя.
Пак не отговорих.
Стигнахме до бамбуков гъсталак и навлязохме в него, развихме дъждобраните си и легнахме на земята. Не си падам много по бамбукови усойници и се надявах, че е достатъчно студено, за да ги държи в дрямка, докато не ги стопли слънцето. Така пишеше в наръчника по пехотно укриване.
Сюзан заспа, ала аз не можах. Небето се проясняваше и зърнах звезди през разкъсаните облаци. След няколко часа започна да изсветлява и чух нещо като крякане на папагали. Някъде от далечината се носеше глупаво маймунско бръщолевене.
Трябваше да се размърдаме преди бамбуковите усойници и събудих Сюзан. Тя седна на земята, прозя се и стана.
Отново излязохме на пътя и продължихме.
Отдясно течеше широк поток, който се вливаше в Червената река. Край шосето имаше колиби, но беше много рано и още нямаше движение.
Стигнахме в долината и влязохме в невероятно грозния град Лао Кай.
Сградите бяха сравнително нови, което показваше, че по време на войната през 1979-а всичко е било разрушено. Поне за този унищожен виетнамски град никой не можеше да обвинява сухопътните сили, морската пехота, флота и военновъздушните сили на Съединените щати.
Наоколо се мяркаха хора, обаче никой не ни обръщаше внимание. Видях група от петнайсетина западни стопаджии — седяха и лежаха на пазара, сякаш са прекарали там нощта.
— С нашите раници можем да минем за студенти — казах на Сюзан.
— Аз поне бих могла.
После спря една виетнамка и я попита:
— Гакселуа?
Жената посочи с ръка, направи няколко жеста и й отговори. Сюзан й благодари на френски, аз й благодарих на испански и продължихме.
— Трябва да пресечем реката — каза тя.