Пресякохме Червената река по нов мост. Малко по-нагоре по течението видях пилоните на два разрушени моста. Още по-нагоре реката се разклоняваше и забелязах сгради с надписи с китайски йероглифи.
Сюзан проследи погледа ми.
— Китай.
Докато слизахме от моста, видях на виетнамския бряг няколко разрушени постройки, които не бяха възстановени. Това бе била странна война и дори не си спомнях какво бе накарало китайците и виетнамците да се хванат за гушата толкова скоро след като китайците бяха оказвали помощ на виетнамците през Американската война. Общо взето, те не се обичаха и това беше така от около хиляда години. Сигурно не им бе трябвало много, за да се нахвърлят отново едни срещу други.
Вървяхме по път, успореден на някаква теснолинейка. Скоро наближихме гарата, нова панелна постройка. Старата сигурно беше станала първа жертва на войната.
Влязохме в гарата и на двете гишета видяхме стотици хора. Други се блъскаха на перона за Ханой. Няколко души чакаха на западния перон за Китай, който се намираше едва на километър и половина по релсите.
Часовникът на стената показваше 06:40 и изглежда, щяхме да чакаме на опашка поне час. Нямаше голяма вероятност да си намерим места. Според разписанието следващият влак потегляше в 18:30 и стигаше в Ханой в 05:30 в събота.
Не бързах много, обаче не исках да вися дванайсет часа в Лао Кай. Освен това понякога е добре да се появиш по-рано и да изненадаш хората.
— Защо не използваш чара си и американските си мангизи, за да прередиш опашката? — попитах Сюзан.
— Тъкмо се канех да го направя. — Тя отиде в началото на една от опашките и поговори с някакъв младеж. Бутна в ръката му няколко банкноти и след десет минути се върна с два билета за Ханой.
— Взех места за по десет долара, платих на хлапето спален вагон за седемнайсет и му дадох още пет. Следиш ли разходите ни?
— Просто ще ги впиша в общата сума. Всъщност откакто си с мен, мога да поискам и вредни.
— Страшно си забавен. Това не беше шега.
Излязохме на перона, където стояха, седяха и лежаха на студения бетон стотици хора. Теснолинейката чакаше на една глуха линия и приличаше на влакче от анимационен филм.
Небето бе светло, ала имаше облаци и температурата беше дванайсет-тринайсет градуса. Забелязах доста западни туристи — мнозина от тях носеха наскоро закупени дрехи, съчетаващи облекла на различни планински племена, а навярно и полове. Истинските планинци на перона ги сочеха и се кикотеха.
Сюзан запали цигара и ме попита:
— Колко печелеше на фронта?
— Петдесет и пет долара на месец. Шестстотин и шейсет годишно. Не беше чак толкова изгодно. Междувременно хора като Едуард Блейк, които не ходеха в джунглата да си рискуват кожата, се занимаваха с неща като черна борса, валутни сделки и откровено плячкосване. Някои забогатяха от войната, обаче повече загинаха, бяха ранени или откачиха, за което, разбира се, получаваха по петдесет и пет долара месечно.
Сюзан се замисли за миг.
— Разбирам защо го приемаш толкова лично.
Не отговорих.
— Чудя се дали Блейк е занесъл откраднатото в Щатите.
— Може никога да не узнаем, обаче не беше чак толкова сложно. Преди да си заминеш те претърсваха, за да се уверят, че не мъкнеш дрога или боеприпаси. Иначе не им пукаше какво носиш в мешката си. На митницата в Щатите само ти махаха с ръка да минеш, защото знаеха, че тук са те преджобили за наркотици и експлозиви. Освен това офицерите като капитан Блейк бяха на почит.
Тя кимна.
— Зад всяко голямо богатство стои престъпление.
Тъй като градът беше граничен, имаше много униформени, главно граничари, но и тежковъоръжени войници, като че ли всеки момент очакваха да избухне нова война. Това бе малко зловещо, обаче имаше достатъчно търсачи на приключения от Европа, Австралия и Америка, за да ни осигурят известно прикритие.
Граничарите започнаха да патрулират на перона, искаха документи и изпросваха дарения за вдовиците и сираците. Забелязах, че тормозят етническите китайци и избират западняци без екскурзоводи.
Сюзан също не спеше.
— Виждаш ли онази група ей там? Струва ми се, че са американци. Да се смесим с тях.
Знаех, че са американци, защото двама от мъжете носеха шорти в това време и жените бяха накичени с достатъчно планински накити, за да приличат на ходещи елхички.
Приближихме се до групата, с която имаше виетнамски екскурзовод.