Сюзан, която беше по-общителна от мен, завърза разговор с няколко жени. Приказваха си за бижута и платове.
Граничарите стояха на разстояние от нас.
Към седем часа анимационната теснолинейка спря на перона. Сюзан се сбогува с новите си приятелки и се запътихме към втори вагон. Качихме се и потърсихме местата си.
Купето бе тясно, само с две седалки отляво, пътеката минаваше покрай прозорците отдясно.
Качихме раниците си на багажника.
— Ти седни откъм пътеката, за да можеш да си протегнеш краката — предложи Сюзан. — Адски е тясно. — Седнахме.
И двамата мълчахме. Струва ми се, разбирахме, че сме използвали повече от полагащия ни се дял късмет и не бива да говорим за това. Разбира се, много зависеше от уменията, ума и опита. Оказваше се, че Сюзан Уебър е добра спътница. Чудех се дали щях да се справя сам и знаех, че ще продължавам да си задавам този въпрос до края на живота си.
В 07:40 влакът напусна гарата и потеглихме за Ханой.
Релсите минаваха по северния бряг на Червената река и Тонкинските Алпи се извисяваха от двете страни на долината. С малко фантазия можех да си представя, че съм в Европа и пътувам за някое хубаво място.
Влакът беше претъпкан и имаше хора и в коридора, обаче не и на тясната пътека до нас.
Известно време седяхме в мълчание и гледахме през прозорците. Влакът тракаше ужасно и скоро усетих, че купето не се отоплява. Освен това предположих, че няма вагон-ресторант.
— До тук добре — каза Сюзан.
— До тук добре.
— Е, бях ли ти добро другарче?
— Да не би вече да съм си пристигнал у дома жив и здрав?
Сюзан запали цигара и няколко минути гледа през прозореца, после попита:
— Какви са инструкциите ти за Ханой?
— Ами твоите?
Отговорът й се забави малко.
— Казаха ми да се явя в посолството на инструктаж.
— Виетнамската полиция охранява ли посолството?
— Била съм там само веднъж… да, има полицейски пост. Освен това ми казаха, че имало тайни агенти, които следели кой влиза и излиза, даже правели снимки и понякога спирали хората.
— Какво си правила в посолството?
— Просто се отбих.
— Ясно.
— Какви са инструкциите ти? — повтори тя.
— Казаха ми да отида в „Метропол“ и да чакам нови инструкции. Може да се свържат с мен, а може и да не ме потърсят. Може да ме приемат в посолството, но може и да не ме приемат. Утре трябва да замина за друг град…
— За Банкок. Видях ти билетите, както и полковник Манг.
— Да. „Метропол“ е изключен, ханойското летище също, а посолството се наблюдава.
— И? Какво ще правим?
— Още ли е отворен ханойският „Хилтън“?
— Това не е за майтап.
— Майтапя се, когато съм нервен. Както и да е, да разбирам ли, че вицепрезидентът Блейк е на посещение в Ханой?
— Дошъл е на гости при своя стар приятел посланик Патрик Куин и ще участва в конференция за изчезналите войници. Убедена съм, че ще има и още някои по-конфиденциални срещи с виетнамски правителствени ръководители.
— Освен това трябва да проведе и една непредвидена среща. С нас.
Известно време Сюзан не отговори, после рече:
— Тази идея може да се окаже или добра, или много лоша.
— Ако знае, че има проблем, той трябва да е в Ханой, където може да окаже някакво въздействие върху ситуацията. И ние сме в състояние да му помогнем.
— Честно казано, не зная дали му е известно, че има проблем. Със сигурност обаче е известно на други хора и ми се струва, че те ще информират господин Блейк в Ханой. Лошата новина, господин вицепрезидент, е следната: знаем, че сте убили трима виетнамци и един американски офицер във Виетнам. Добрата новина е, че сме овладели положението.
— Не са го овладели — поправих я аз.
— Предполага се, че е овладяно.
Влакът тракаше на изток към Ханой. Със Сюзан обсъдихме някои идеи и възможности и се опитахме да разработим план. Преструвах се, че й вярвам. Тя също се преструваше.
Постоянно имах чувството, че не се очаква да съм стигнал толкова надалеч и че Сюзан внася промени за личното ми присъствие. Обаче може би ме обземаше параноя. Навярно се очакваше да стигна до Банкок, където щяха да преценят какво съм открил и както се бе изразил господин Конуей, как да се отнесат с мен. Може би се очакваше Сюзан да стане свидетелка за или срещу мен. И може би моят приятел Карл, който беше загрижен за мен, щеше да ми е съдия.