Автобусът се движеше по тесните лъкатушни улици. Екскурзоводът даваше съответните разяснения и също не поздравяваше американците за това, че са оставили Стария град непокътнат. Хората наистина не оценяват американците.
— Утре вижда мавзолей на Хо Ши Мин, дом на Хо Ши Мин, паметник на Ленин, Военен музей, Военновъздушен музей и езеро в град, къде американски бомбардировач Бе петдесет и две разбива и още на дъно — съобщи ни екскурзоводът.
— Ще пропуснем всичко това — казах на Сюзан.
Тя не отговори.
Погледнах през прозореца, после я попитах:
— Знаеш ли къде се намираме?
— Имам обща представа — отвърна Сюзан. — А ти знаеш ли къде отиваме?
Не бях мислил за друго, освен за непосредствените проблеми. Всъщност никога не бях вярвал, че ще стигнем толкова далеч, обаче ето че бяхме тук и сега трябваше да реша къде ще пренощуваме.
— Е, ако търсят нас, не можем да отидем в посолството и в „Метропол“. Какво ще кажеш за вашето ханойско представителство?
— Представителството е затворено и нямам ключ — отвърна тя. — А и може да го наблюдават.
— Не може ли да се обадиш на някой от вашите служители?
— Не искам да ги замесвам.
— Да не искаш да кажеш, че нито един от тях не работи за ЦРУ?
Сюзан не отговори.
— Е, аз имам свръзка в посолството. Казва се Джон Игън, тукашният човек на ФБР. Утре ще му се обадя от външен телефон и ще си уговоря среща.
— Известно ти е, че телефоните на посолството се подслушват. Нямаш ли предварително уговорена среща?
— Не. Но ще се оправя. Знаеш ли какво е „голям грозен тъпкач“?
— В момента седя срещу такъв.
Усмихнах се.
— Това е бомбардировач Бе петдесет и две. Военен жаргон. Някой от посолството би трябвало да го знае. Например военният аташе полковник Марк Гудман.
Жената до Сюзан подслушваше разговора ни и големите й обеци стърчаха право нагоре.
— Знаеш ли езерото, където е големият грозен тъпкач? — попитах аз.
Жената се ококори. Сюзан се усмихна и кимна.
— Хубаво. Там ще е срещата. Игън е човекът. В случай че се разделим. Става ли?
Тя отново кимна.
— А коя е твоята свръзка в посолството?
— Също Игън — след кратко колебание отвърна Сюзан.
Смених темата.
— Що се отнася за пренощуването, трябва да потърсим американец, който да ни пусне в хотелската си стая. Обаче не от тая група.
— Аз лесно ще намеря някой, който да ме приеме в стаята си — отвърна тя. — Ами ти къде ще спиш?
— В някой бардак.
— Не и в този град.
Тя като че ли се замисли.
— Всъщност има едно място, където можем да идем…
По изражението й реших, че има предвид стар любовник, което предпочитах да избегна. Обаче Сюзан продължи:
— Довечера съм канена на прием… в резиденцията на американския посланик.
— А стига бе! Аз канен ли съм?
— Зависи.
— От какво?
— Дали тази вечер сме стигнали до Ханой.
Струва ми се, че главно зависеше от това дали съм жив, или мъртъв.
— Мислех, че си ми казала всичко.
Тя избегна погледа ми.
— Присъствието ми на този прием не беше сигурно и не е важно.
— Разбирам. Е, нека отгатна кой ще е на приема. Тъй като вицепрезидентът е в Ханой, допускам, че почетен гост ще е Едуард Блейк. — Погледнах я.
Сюзан кимна.
— И се е очаквало ти да го информираш по някои въпроси, към които той може би проявява известен интерес.
— Не лично него.
Жената до Сюзан се бе навела толкова наляво, че се уплаших рейсът да не се преобърне.
— Облечен ли съм за дипломатически прием? — попитах аз.
Тя се усмихна.
— Ти си толкова секси, Пол, че можеш да се появиш по мръсни дънки, маратонки и кално кожено яке.
— Добре. В колко часа е купонът?
— Започва в осем.
Погледнах си часовника, който продължаваше да е на китката на господин Вин, и попитах:
— Колко е сега?
— Седем и петнайсет.
— Може ли да си купя часовник в тоя град?
— Аз ще ти купя.
Автобусът зави по една тясна улица и спря.
— Стигнали в хотел — съобщи екскурзоводът. — Добър хотел.