— Убеден съм, че не мога да ви разкажа нищо повече от шофьора — отвърнах аз. — С госпожа Уебър през цялото време спахме.
— Вашият шофьор твърди друго.
— Какво по-точно?
— Ако ми зададете още един въпрос, господин Бренър, или вие, госпожице Уебър — заяви полковник Манг, — този разговор незабавно ще се премести в мазето. Ясен ли съм?
— Трябва да ви напомня, господин полковник, че нито госпожа Уебър, нито аз сме военнопленници в ханойския „Хилтън“, където през войната вашите сънародници са измъчвали стотици американци. Войната свърши, господин полковник, и вие ще отговаряте за действията си.
Той продължително ме изгледа.
— Ако с нещо незначително успея отново да направя вашата страна противник на моята, и аз, и други хора ще сме много щастливи. — Манг противно се усмихна. — Мисля, че открих начин да го постигна. Естествено, говоря за съдебен процес и екзекутиране на един така наречен американски турист и една така наречена американска бизнес дама или за убийство, или за противодържавна дейност, или и за двете.
Стори ми се, че има предвид нас, затова му напомних:
— Не само нашето правителство ще ви държи отговорен, но и вашето.
— Това не е ваша грижа, господин Бренър. Имате си други проблеми.
Полковникът замълча за миг, навярно замислен за моите и, надявах се, за своите потенциални проблеми.
— Когато се срещнахме в Куанг Три — каза той, — ние разговаряхме за посещението ви в Хюе, липсващото време от пътуването ви от Натранг до Хюе, дръзкото ви отношение към полицая в Хюе и по други въпроси, свързани с партньорите на госпожица Уебър. Освен това обсъдихме посещението ви в долината А Шау и Ке Сан и контактите ви с планинските племена. Смятам, че вече разполагам с достатъчно доказателства, за да ви арестувам.
— А аз смятам, че тормозите американски ветеран и видна американска бизнес дама поради политически й лични съображения.
— Нима? Тогава трябва да продължим разговора си докато и двамата не променим мнението си. Как напуснахте Хюе?
— Напуснахме Хюе с мотор и както ви е известно, по същия начин пристигнахме в Диен Биен Фу.
— Да, и по пътя станахте канадци.
Не отговорих.
— Откъде взехте мотора?
— Купих го.
— От кого?
— От един човек на улицата.
— Как се казваше?
— Нгуен.
— Търпението ми се изчерпва.
— Не може да изчерпите нещо, което не притежавате.
Това му хареса и той се усмихна.
— Струва ми се, че зная откъде сте взели този мотор.
— Тогава е излишно да ме питате.
Полковник Манг се вторачи в мен.
— Всъщност не зная. Но зная следното: преди с госпожица Уебър да си тръгнете от тук, ще настоявате да ми го кажете.
Значи засега нищо не заплашваше господин Юен, алчността на Гъзаря го беше вкарала в неприятности и господин Кам бе мъртъв или се криеше. Оставаше господин Ан, който, надявах се, щастливо се беше завърнал при семейството си в Лос Анжелис.
— Къде спряхте по време на двудневното си пътуване с мотор до Диен Биен Фу? — продължи разпита Манг.
— Спахме в гората.
— Възможно ли е да сте пренощували в планинско село?
Пак се връщахме на темата за планинците.
— Струва ми се, че щях да си спомням — отвърнах аз.
Той ме погледна внимателно.
— Двама войници са били убити на шосе номер двеста и четиринайсет близо до лаоската граница. Единият е застрелян в гърдите с американски автоматичен пистолет колт четирийсет и пети калибър. — Манг се вторачи в мен така, като че ли смяташе, че може да зная нещо по въпроса. — По това време вие сте се намирали в този район.
— Не зная къде е шосе номер двеста и четиринайсет, но пътувах по магистрала номер едно до шосе номер шест за Диен Биен Фу — без да извръщам очи, отвърнах аз. — А сега ми казвате, че съм бил на номер двеста и четиринайсет и ме обвинявате, че съм убил двама войници. Дори няма да отговоря на такова абсурдно обвинение.
Той продължаваше да ме гледа.
— Ние ви придружихме доброволно, за да ви отговорим на няколко въпроса — напомних му аз. — Съвсем скоро ще решим, че ни задържате против волята ни и вие, господин полковник, чието име е известно в нашето посолство, ще трябва да обясните отсъствието ни. — На мен ми прозвуча добре, ала не и на полковник Манг.
Той се усмихна.