Трябваше да оставя въпроса открит, обаче аз отбелязах:
— Нямате представа какво ви убягва.
Полковникът пак се усмихна.
— Вие с госпожица Уебър не успяхте да ни избягате и сега сте тук.
— Имате право — признах аз. — Имиграционната полиция в тази страна е безпощадна, господин полковник. Не е зле и ние да имахме такава в Америка.
Той отново се усмихна.
— Пътните нарушения, незаконният начин на пътуване и визовите нередности са сериозни въпроси, господин Бренър.
— Трябва да е така, за да ни обявите за общонационално издирване.
— Свършихте ли с игричките?
— Надявам се. Вие от отдел „А“ ли сте, или от „Б“?
— От отдел „А“. Който отговаря на вашето Централно разузнавателно управление.
— Е, при следващото си идване във Виетнам ще подам молба за виза по-рано.
Манг пак се усмихна.
— Няма да има следващо идване.
— Свършихме ли?
— Не. И престанете да задавате този въпрос.
Щях да си погледна часовника, обаче си спомних къде е.
Та седяхме си ние, докато Сюзан, Манг и двете горили пушеха и аз вдишвах дим втора ръка, без дори да има прозорец, който да отворим. Като че ли това място не беше достатъчно нездравословно, ами по пода имаше стари петна от кръв и инквизиторът в стаята зад гърба ми, изглежда, обичаше да блъска госта си в стената, което караше крушката да се клати.
Известно време полковник Манг ни остави да слушаме виетнамския вариант на скуош в съседната стая, после се обърна към Сюзан.
— Защо пратихте телекс на господин Тин от хотел „Сенчъри“ в Хюе?
— Господин Бренър дал пътеводителя си на заем на един екскурзовод и го помолил да го върне до вторник сутринта. Тъй като го нямаше, пратих телекс, за да попитам дали са го донесли. Сигурна съм, че сте прочели телекса.
Той с нищо не показа дали го е чел.
— И какво щяхте да направите, ако бяха занесли пътеводителя в хотела? Да се върнете в Хюе ли?
— Не, разбира се. Щях да помоля господин Тин да ни го прати в „Метропол“.
Манг погледна към мен.
— И на кой екскурзовод сте дали пътеводителя?
Тъй като бях изчерпал Нгуените, отвърнах:
— Мисля, че се казваше господин Хан. Студент.
— Защо му дадохте пътеводителя си?
— Той ми го поиска на заем. Да не съм нарушил някой друг закон?
Даже полковник Манг усети иронията и се усмихна. Обикновено обаче усмивките му не вещаеха нищо добро.
— Трябва да ви призная нещо — каза той.
— Хубаво, защото аз нямам какво да ви призная.
— Наредих да ви следят в Хюе.
Не отговорих. Известно време всички седяхме и слушахме крясъците на някой, когото влачеха по коридора. Можеше да е екскурзоводът.
Накрая полковник Манг наруши мълчанието.
— Моите колеги са ви изпуснали, но ми докладваха, че сте се движили като човек, който смята, че го следят.
— А вие какво очаквахте да ви кажат? Че съм седял на някоя пейка в парка и са ме изпуснали, така ли?
Това не му хареса и полковникът се обърна към Сюзан.
— Същото се отнася за вас, госпожице Уебър. Движили сте се подозрително.
— Пазарувах.
— А, да. Дегизировката.
— Подходящи дрехи за пътуването до Диен Биен Фу. Ако искате, мога най-подробно да ви опиша пазаруването си.
Нито виетнамецът, нито аз проявихме интерес към тази тема. Освен това Манг може би реши, че е стигнал до поредната задънена улица. Всъщност не беше така, ала аз бях почти сигурен, че господин Ан се е спасил. Само че човек никога не знаеше какви изненади му готви полковник Манг.
— Къде е моторът, който сте купили в Хюе? — попита ме той.
— Продадох го на една австралийка в Лао Кай.
— Как се казваше?
— Шийла. Руса, синеока, с приятна усмивка.
Полковник Манг подозираше, че го баламосвам, обаче се включи в играта.
— Колко платихте за него в Хюе и за колко го продадохте?
— Купих го за три хиляди щатски долара, обаче успях да му взема едва петстотин от австралийката в Лао Кай. Тя знаеше, че гоним влака, и се пазари до дупка.
— Разбирам. Разменихте ли някакви документи с тази госпожа или с човека в Хюе?
— Господин полковник, откакто съм тук, не съм виждал квитанции.
Той остави забележката ми без отговор и погледна към Сюзан.