— Mangez merde.
Трябваше му секунда, за да разбере, че съм му казал да яде говна.
— Забавлявайте се, господин Бренър, използвайте възможността да се перчите пред дамата си — отвърна той. — По-късно и двамата няма да сте толкова смели.
Не отговорих.
Манг отвори дипломатическото си куфарче и извади куп снимки. Разгледа няколко, после ни подхвърли пет-шест и някои от тях паднаха на пода с лицето нагоре. Естествено бяха фотографиите от остров Пирамид.
— Може би бъркам за западняшкото благоприличие — заяви той на Сюзан. — Затруднявате ме с вашето претърсване.
— Да не сте ме докоснали — отвърна тя.
Виетнамецът ме погледна.
— Господин Бренър? Ще ми помогнете ли?
— Трябва да повикате жена, която да я претърси в друга стая.
— Защо всички не се престорим, че сме на плажа?
— Защо не престанете да се държите като гъз? — Изправих се и усетих нещо студено да се притиска към тила ми.
— Седнете — нареди ми полковник Манг.
Пистолетът зад мен щеше да е мой, ако го поисках, само че не бях сигурен дали другите три пистолета не са насочени към мен. Седнах.
Беше време да изиграя асото си.
— Американският посланик Патрик Куин ни покани с госпожа Уебър на прием в резиденцията си. В осем часа. Приемът е в чест на вицепрезидента на Съединените щати Едуард Блейк, който, както знаете, е в Ханой.
Полковник Манг ме погледна, после се обърна към Сюзан.
— И какво ще носите на приема при посланика? — попита ме той. — Не виждам подходящи дрехи в багажа ви.
— Госпожа Куин има подходящо облекло за мен — отвърна Сюзан. — Не се тревожете.
Виетнамецът пак ме изгледа.
— Ами вие, господин Бренър?
— Аз ще свиря на китара. И вече закъснявам.
Той не ми обърна внимание.
— Защо са ви поканили на такъв прием?
— Аз съм приятелка на госпожа Куин — заяви Сюзан.
— Нима. А вие, господин Бренър?
— С Пат Куин сме съученици.
— Аха. Много известни личности е имало в класа ви. Е, тогава задържам и двама ви от вечерята с вашите сънародници.
— Вашият външен министър господин Туанг също ще присъства — осведоми го Сюзан, — както и министърът на вътрешните работи господин Хуонг, който ви е началник, струва ми се. Може и да не му спомена за този проблем.
Обикновено не се впечатлявам от подхвърляне на имена, обаче в случая направих изключение. Естествено полковник Манг вече имаше основателна причина да не ни пусне от тук живи. Погледнах го, но лицето му продължаваше да е непроницаемо и нямах представа накъде ще се наклонят везните.
— От Лао Кай пратих телекс в посолството и съобщих, че пристигам с влак, ще се настаня в „Метропол“ и ще присъствам на приема в осем — заявих аз.
— Пощата не е отворена по времето, когато тръгва влакът от Лао Кай за Ханой.
Опа.
— Дадох съобщението на австралийката, която обеща да го прати. Жената, която купи мотора. — Страшно се радвам, че съм с ирландска кръв.
Полковник Манг запали нова цигара и се замисли. Накрая ме попита:
— Този Блейк ли ще е следващият ви президент?
— Сигурно. — И прибавих. — У нас има избори.
Той пак се засмя.
— Този човек не ми харесва.
Е, най-после да сме на едно мнение за нещо.
— Той е служил тук през войната — продължи Манг.
— Зная.
— Прекалено често идва на посещения.
— Той е приятел на Виетнам.
— Така твърди той. Чувал съм слухове, че иска пак да разположи американски военни на виетнамска територия.
Нито Сюзан, нито аз отговорихме. Полковник Манг имаше да мисли за много неща и не исках да го смущавам със заплахи или с обещания да кажа някоя добра дума за него на приема.
Той ни погледна.
— Все още не съм доволен от отговорите ви. Длъжен съм да защитавам родината си.
Не звучеше много уверено и го знаеше. Погледна си часовника, което бе добър признак. И все пак още не беше взел решение.
— Ще ви задам някои въпроси, господин Бренър и ако ми отговорите честно, може би ще ви освободя с госпожица Уебър.
Не казах нищо.
— Дошли сте да разследвате убийството на лейтенант Хайнс от американски капитан през февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година в Куанг Три. Така ли е?