— Вие лично му го съобщете, господин полковник. Имате всички доказателства, Тран Ван Вин също ще потвърди. Но внимавайте. Дърпате тигъра за опашката.
Спогледахме се и в този кратък миг, струва ми се, се видяхме в лицето на другия — ние, той и аз, Америка и Виетнам, продължавахме да се блъскаме един в друг в най-неподходящия момент, на най-неподходящите места и поради най-неоснователни причини.
48.
Горилите ни придружиха до фоайето. Сюзан каза нещо, което не им хареса, и те се сбогуваха с нас, като ни блъснаха навън. За миг останахме неподвижно на тъмната улица, после тя ме хвана за ръка и тръгнахме към близкия осветен булевард.
— Защо не му каза за приема при посланика по-рано? — попита Сюзан.
— Все забравях.
Тя здраво стисна пръстите ми — чак ме заболя.
— Не е смешно.
— Едва ли ни измъкна приемът при посланика — отбелязах аз. — Измъкна ни Едуард Блейк.
Сюзан не отговори.
Отдалечихме се от министерството на страха и стигнахме до широк булевард — казваше се „Фо Тран Хунг Пао“. Трябваше да го преименуват.
Сюзан се ориентира и завихме надясно. Минахме покрай голяма грозна модерна сграда, която според Сюзан била Дворецът на културата и пред която бяха паркирани много таксита и циклоси.
— Да вземем такси — предложих аз.
— Имам нужда от малко разходка. Не е далеч.
Продължихме по оживения булевард. Тя извади цигарите си от дънките и запали с кибрит.
— Поне не ми взе цигарите.
— Не е чак такъв садист.
Времето беше студено и много от мъжете носеха пуловери или дебели спортни якета и повечето бяха с барети. Никой не се усмихваше, включително аз. Това място някак си изтриваше усмивката от лицето ти, особено ако току-що идваш от улица „Йет Киеу“.
— Той взе всичките ни улики — каза Сюзан. — Какво мислиш ще прави с тях?
— Точно това е въпросът.
— Преживяхме истински ад, за да ги открием, а сега са у него и той знае всичко… Във Вашингтон ще получат припадък.
Не отговорих.
— Е, какъв е планът сега?
— Имам нужда от нещо за пиене.
— Ще пиеш на приема.
— Наистина ли познаваш жената на посланика?
— Да. Два пъти сме се срещали тук в Ханой, веднъж я водих с приятелките й на пазар в Сайгон, после вечеряхме заедно. А ти свириш ли на китара?
— Излъгах. Познаваш ли посланика?
— Веднъж сме се срещали в посолството и още веднъж — в резиденцията.
— Дали ще си те спомни?
— Сигурно. Опита се да ме сваля.
— Как се справи?
— Добре, докато не се намеси Бил. — Тя се засмя и ме хвана под ръка. — Понякога съм голяма досада, но ще ме изтърпиш.
Стигнахме до друг широк булевард, който Сюзан знаеше, и завихме наляво. Наближихме голямо езеро, заобиколено от парк, амбулантни търговци и хора, които играеха шах. По осветеното езеро плаваха различни лодки. На едно островче имаше пагода с червена звезда на върха.
— Това ли е езерото, в което е паднал американският бомбардировач? — попитах аз.
— Не. В Ханой има много езера. Това е Езерото на върнатия меч.
— Има ли Езеро на върнатите улики?
— Едва ли.
— Какъв е планът, Пол? — отново попита Сюзан, докато вървяхме покрай езерото.
— Какъвто и да е, си е мой.
Тя дълго мълча, после каза:
— Все още не ми вярваш.
Не отговорих.
— След всичко, което преживяхме заедно.
— Тъкмо това е проблемът.
Сюзан спря. Аз също спрях и се обърнах към нея. Спогледахме се и видях, че е разстроена.
— Рискувах живота си за теб — каза тя.
— Така е.
— Наистина ли ме обичаш?
— Да, но не съм длъжен да ти вярвам.
— Не може да обичаш, без да вярваш.
— Това са женски глупости. Може, разбира се. Да вървим. — Хванах я за ръка и продължихме.
Сюзан отскубна ръката си от моята.
— Аз отивам в хотела. Ти върви на приема.
Това звучеше като реплика от предишните ми три-четири връзки. Причината трябваше да е в мен.
— Имам нужда от теб на приема — казах й.
— Опитай пак.
— Ти си поканена и знаеш пътя. Познаваш домакините.
— Опитай пак.
— Искам да си с мен.
— Защо?
— Не зная. Обаче ти знаеш. Кажи ми какво се очаква да се случи тази вечер.
Отговорът й се забави няколко секунди.