— Bon soir, monsieur — отвърна той и ни отвори вратата. Изкачихме ниско мраморно стълбище. Горе чакаше виетнамка в синьо копринено ао дай — поздрави ни на английски и се поклони.
— Последвайте ме, моля. Приемът е в градината.
— Искам да отида до тоалетната — каза Сюзан.
Виетнамката, изглежда, смяташе, че има нужда.
Тя ни кимна към дневната вдясно, откъдето имаше стълбище за втория етаж, обаче Сюзан го подмина и продължи напред.
Докато прекосявахме красиво обзаведената дневна, тя посочи затворената двукрила врата отляво.
— Кабинетът на посланика.
После отвори друга врата, която водеше към голяма тоалетна.
— Влизай. Не съм срамежлива.
Влязохме и тя се запъти към тоалетната.
На стената имаше две мраморни мивки със сапун и пешкири и аз измих мръсотията и синята боя от лицето и ръцете си. Погледнах се в огледалото и видях един уморен до смърт небръснат мъж. Това не бяха двете най-ужасни седмици в живота ми — долината А Шау продължаваше да държи първото място, — обаче може би бяха най-изтощителните в емоционално отношение. И още нищо не беше свършило. Нито пък някога щеше да свърши.
Сюзан застана пред мивката до мен и също се погледна в огледалото.
— Добре изглеждам без грим… нали?
— Ще видим дали посланикът пак ще се опита да те сваля.
Не забелязах паста за зъби и какъвто съм си добър войник, отхапах парче сапун и напълних устата си с гореща вода. По устните ми изби пяна.
Сюзан се засмя.
— Какво правиш?
Изплюх водата в мивката.
— Мия си зъбите.
Тя се изми и опита номера със сапуна.
— Пфу.
Отидох при прозореца, който гледаше към предната градина, откъдето бяхме дошли. Видях морските пехотинци на входа и американското знаме. Оттатък стената беше Ханой, територията на Манг.
— Трябва да пренощуваме тук — казах й. — Или в посолството.
Сюзан се приближи до мен с горещ мокър пешкир и го постави върху тила ми.
— Как е?
— Страхотно.
Тя погледна навън.
— Знаеш ли, Пол, няма нужда да се стига до конфликти. Защо да ставаш персона нон грата в посолството?
— Защо не? Аз съм персона нон грата в останалата част на тази страна. Персона нон грата ли съм в тази тоалетна?
Сюзан се усмихна.
— Зоната ти за сигурност определено се смалява. Знаеш ли, полковник Манг може да свърши работата вместо теб.
— Пие ми се.
Излязохме от тоалетната и се върнахме при виетнамката, която ни поведе по коридора покрай голяма дневна или салон, до който видях още по-голяма трапезария. Мебелите бяха блестящи, смесица от френски и източноазиатски стил, макар че по стените висяха множество модерни боклуци.
Стигнахме до дълга галерия, която минаваше зад къщата, и жената ни посочи една френска врата. От градината се носеха гласове и музика.
— Бил сигурно е тук — каза Сюзан, докато отивахме към вратата.
— Досетих се.
— Това смущава ли те?
— Не. Учили сме заедно в Принстън.
Излязохме и се озовахме на мраморно стълбище с розов гранитен парапет.
— С парите, които струва тая сграда, може да се купи бомбардировач Бе петдесет и две — отбелязах аз.
Сюзан ме хвана за ръка — много красив жест — и слязохме до средата на стълбището. На двора бе издигнат голям павилион, осветен с китайски фенери. Самият двор беше заобиколен със стени и градини, също осветени. Наляво видях огромен басейн. Ако изиграех картите си както трябва, можех да съм следващият посланик във Виетнам.
Сюзан плъзна поглед по тълпата — близо двеста души, нито един от които не носеше дънки или поло.
— Ето го посланика… а ето я Ан Куин… Не виждам вицепрезидента… но трябва да е там, където забележиш навалица и чуеш целуване на задник.
— Струва ми се, че го виждам.
— Малко сме закъснели за ръкуването, затова първо трябва да отидем и да се представим на госпожа Куин.
— Къде си учила тия неща? Не може ли първо да се отбием през бара?
— Не. Протоколът преди алкохола.
Спуснахме се долу и няколко души ни забелязаха, после още няколко. Шумът като че ли поутихна.
Сюзан се запъти направо към съпругата на посланика, която разговаряше с група мъже и жени под павилиона, и й протегна ръка.