— Да, госпожо, ще отида. — И се отдалечи.
Отпих глътка скоч, нажабурих си устата и преглътнах. Сюзан ме помоли да подържа чашата й, докато си запали цигара.
— Цигарите ми са на свършване — каза тя и взе джина си. — Нали ти казах, изглеждаш подозрителен. На мен никога не ми се е случвало.
Усмихнах се.
Сюзан издуха дима.
— Искаш ли да те запозная с посланика?
— Искам да си допия скоча.
— Той идва насам.
Погледнах надясно към басейна и видях мъж, който трябваше да е Патрик Куин. Приближаваше се към нас сам, ала на разстояние го следваха още няколко души. Носеше тъмносин костюм като почти всички други мъже на приема и лъчезарно се усмихна на Сюзан.
— Сюзан! — извика посланикът, прегърна я и я целуна. — Изглеждаш прекрасно! Как си?
Изглежда, можеше да довършва кратки изречения, като накрая повишаваше глас.
— Отлично — отвърна Сюзан. — Вие изглеждате в чудесна форма и имате хубав тен за февруари.
Пфу.
— Ами, тайната ми е в солариума и новата фитнес зала в мазето. Къде си ходила?
— В Натранг. С този господин. Господин посланик, позволете ми да ви представя своя приятел Пол Бренър.
Той изискано се обърна към мен и протегна ръка.
— Пол! Адски ми е приятно да се запознаем.
Имаше яка хватка и обичаше да стиска здраво, поради което скочът ми се разплиска.
— Добре дошъл на малкото ни събиране — продължи посланикът. — Радвам се, че успя да дойдеш, Пол.
— Благодаря, господин посланик.
— Наричай ме Пат. Е, значи със Сюзан сте били в Натранг, така ли?
— За няколко дни.
— Трябва да отида там. Господи, как ми се ще да можех да попътувам из тая страна.
— Това си е истинско приключение.
— Убеден съм, убеден съм.
Не се налагаше да го повтаря толкова пъти. Нямах представа дали знае кой съм, защо съм във Виетнам и дали появата ми тук го изненадва, смайва или не му прави впечатление. Почти винаги държат посланиците в неведение относно шпионската дейност, за да могат по-късно да отричат всичко и да изглеждат искрени. Обаче ми се стори странно, че при тия двеста души наоколо е дошъл от отсрещния край на моравата, за да поздрави Сюзан. Разбира се, сигурно искаше да я чука, което също можеше да обясни ентусиазма му.
Тя му разказваше за влака от Лао Кай и багажа, а той се хващаше за всяка дума и съчувствено кимаше. Определено му се щеше да я чука, само че това беше последният ми проблем и всъщност изобщо не беше мой проблем.
— Сигурен съм, че Ан ще ти намери да облечеш нещо — каза посланикът.
— Всъщност си харесвам старите дънки — отговори тя.
Той се засмя. Ха-ха. После се обърна към мен.
— Какво ще кажеш да ти дам едно спортно сако, Пол?
— Не и ако госпожата е по дънки. Не съм чак толкова смел.
Ха-ха.
— Пол е служил във Виетнам — каза Сюзан. — Ходихме на местата, където се е сражавал.
— О, за пръв път ли се връщаш?
— Да.
— Аз служих тук във флота. По крайбрежието. Така и не участвах в истински бой.
— Не сте пропуснали нищо.
Посланикът се засмя и ме потупа по рамото.
— Както знаеш, вицепрезидентът Блейк също е бил на фронта.
Напомни ми по-късно да те представя. Добре, радвам се, че сте тук въпреки премеждията си. Вземете си нещо за ядене. Кухнята е от „Метропол“.
Обърна се към Сюзан и прибави по-тихо:
— Бил Станли питаше за теб. Трябва да му се обадиш, че си тук.
— Ще му се обадя.
Патрик Куин се върна при групичката си на моравата. Допих скоча си.
— Тоя тип истински ли е?
— Много е чаровен.
— Вкусът ти за мъже ме безпокои.
Тя се усмихна и се огледа.
— Има шведска маса. Искаш ли нещо за ядене?
— Не. Затъпявам, когато ям. — Подадох празната си чаша на бармана и той я напълни.
— Имаш ли нещо против да потърся Бил?
— Бил сам ще те потърси, скъпа.
— Арестувана ли съм?
— Не, просто се чувствам в много по-голяма безопасност, когато си до мен.
Сюзан сви рамене.
Поразходихме се. Тя познаваше някои хора, главно американски бизнесмени, които живееха в Ханой. Тук бе и един човек от ханойското представителство на компанията й и двамата си поговориха.
Междувременно постоянно ми правеше впечатление как лижат задника на Едуард Блейк.