Власт.
Едуард Блейк скоро щеше да стане най-могъщият човек в най-могъщата държава в историята. И аз държах ташаците му в ръката си. Обаче ако ще стискаш ташаците на царя, трябва да си готов и за цялата царска свита.
Погледнах към Сюзан, която приказваше с колегата си. Тя беше непредвидимият участник в тая игра.
До мен се приближи непознат мъж и ми протегна ръка.
— Здравейте, аз съм Джон Игън. Вие трябва да сте Пол Бренър.
Стиснах ръката му.
— Да не би още някой да е облечен така?
Той се усмихна, после погледна към Сюзан и каза:
— Може ли да поговорим?
Сюзан го забеляза и се обърна към нас.
— Веднага се връщам — казах й.
Двамата се отдалечихме към отсрещния край на моравата зад оркестъра, който свиреше „Върни ме в старата Вирджиния“. Започваше да ме мъчи носталгия.
Игън държеше чаша и я чукна в моята.
— Добре дошъл в Ханой.
— Не си предполагал, че тази вечер ще го кажеш, басирам се.
Той не отговори.
Беше четирийсетинагодишен, прекалено млад, за да е воювал, обаче може да бе служил в армията, преди да постъпи във ФБР. А ако Сюзан не лъжеше, че той е и нейна свръзка в посолството, можеше да е от ЦРУ. Бях се научил да не вярвам на нищо, което са ми казали за тази операция.
— Голяма гадост е тук — подметна той.
— Това ли ти е първата реплика?
Игън се усмихна и каза:
— Обучавам виетнамските наркоченгета. Всички са корумпирани и отглеждат опиум в задния си двор.
— Добре, доказа ми, че си агент от ФБР и обучаваш виетнамската полиция. Вярвам на всяка твоя дума. Какво искаш?
Той, изглежда, не оцени цинизма ми и поведението му се промени.
— Как се озова тук тая вечер?
— А къде трябваше да съм?
— В „Метропол“, при това утре.
— Има ли значение?
— Сигурно няма. Е, как мина?
— Кое как мина?
— Пътуването ти.
— Добре.
— Бих ли се конкретизирал?
— Виж, не зная какво ти е известно или какво би трябвало да ти е известно, нито дори какъв си. Очаква се да се свържа с теб, само ако яко съм загазил. Яко съм загазил. Полицията ми взе визата и искам утре да ме измъкнеш от тук. Трябва да докладвам в друга страна и ми е нужна виза или дипломатически паспорт, самолетен билет и придружител от посолството до летището. Разбираш ли?
Той се замисли.
— Защо визата ти е в полицията?
— Не ми помагаш с тия въпроси, Джон.
— Добре… има някои промени. Ще докладваш тази вечер. Тук.
— Това е разследване на убийство и е под юрисдикцията на Криминалния следствен отдел. Разговарям само с шефа си. Това беше последната ми и единствена заповед.
— Дъг Конуей и твоят шеф са ти казали, че разследването се води съвместно с ФБР. Бихме искали тази вечер да се срещнем с теб, Пол, в кабинета на посланика.
— Не ме слушаш, Джон.
— Просто ела там, става ли? Тогава ще се уговорим за заминаването ти.
— Кой иска да се срещне с мен?
— Аз например. Както и полковник Гудман, военният аташе, един господин от Сайгон, когото за кратко си видял пред катедралата, и още един-двама души. Просто искаме да ни отделиш малко време преди да те пратим да си вървиш.
— Предполагам, че вицепрезидентът ще пренощува тук.
— Не мога да ти отговоря поради съображения за сигурност, но предположението ти е основателно. Защо питаш?
— Искам да се срещна с него.
— Ще се опитам да го уредя.
— Освен това ми трябва стая в резиденцията.
— Защо?
— Защото ако направя и една крачка извън портала, може да ме арестуват.
— Защо?
— Обичам бъркани яйца за закуска.
Той ме погледна.
— Проблем ли имаме, Пол?
— Да. И моята спътница Сюзан Уебър има нужда от стая тук. Тя е в същото положение като мен.
— Това май е интересна история.
— Просто ме измъкнете от тук. Рибата и гостите вкъщи се вмирисват след три дни. — Обърнах се и се запътих към павилиона.
Наистина не знаех какъв е Джон Игън, обаче Бил Станли работеше в „Банк ъв Америка“, Сюзан Уебър работеше в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“, Марк Гудман, военният аташе, всъщност беше от военното разузнаване, полковник Манг бе от имиграционната полиция, а Пол Бренър беше турист. Трябваше да си запиша всичко това.
Във всеки случай аз бях предал съобщението си и в полунощ щях да видя какъв им е проблемът.