— Мисля, че Джим Чапман може да е тук през почивните дни — каза тя. — Ще му се обадя вкъщи. — После ме информира: — Той е от новото консулско представителство. Приятел на Бил.
Самият Бил нямаше какво да каже по въпроса аз също. Разговорът не вървеше, затова заявих:
— Мисля да се прибера в хотела и да направя някои проверки от там. Сюзан, благодаря ти, че ме доведе на черква. Когато пътувам, не обичам да пропускам месата. Радвам се, че се запознахме, Бил. — Обърнах се и си тръгнах.
Имам добра ориентация и след петнайсет минути бях пред хотела на улица „Ле Лой“. Забелязах, че не съм потен като предишния ден. Сигурно се аклиматизирах.
На тротоара зад себе си чух мотопед и отстъпих надясно. Тя спря до мен.
— Качвай се.
— Сюзан…
— Качвай се.
Подчиних се.
Тя настъпи газта и се стрелнахме по улицата. Не разговаряхме. Сюзан летеше из града, като правеше неочаквани остри завои.
— Забавно е да вдигнеш скорост в неделя, когато улиците са чисти — извика тя.
На мен пък ми изглеждаха доста оживени.
Тя извади мобилния си телефон от банана си и ми го подаде.
— Дай ми го, ако чуеш да звъни. Или ако усетиш да вибрира. С вибратор е.
Тъй като току-що излизах от черква, устоях на изкушението да подхвърля нецензурна забележка и прибрах мобифона в джоба на ризата си.
Той иззвъня и завибрира. Подадох й го. Сюзан го притисна до ухото си с лявата си ръка и продължи да шофира с дясната. Ако се наложеше рязко да спрем, нямаше да е в състояние да стисне предната спирачка, обаче това, изглежда, изобщо не смущаваше нито нея, нито водачите на другите мотопеди с мобифони.
Явно разговаряше с Бил или поне го слушаше, защото главно мълчеше. Накрая високо заяви:
— Не те чувам. Ще ти се обадя довечера. — И след малко: — Не зная по кое време. — После изключи и ми подаде мобифона. — Ако пак звънне, отговори ти.
Отново прибрах сгъваемия телефон в джоба на ризата си.
Сюзан продължи смъртоносното си надбягване, с което, разбира се, просто даваше отдушник на яда си към Бил. Само че аз не му бях ядосан и нямах основание да се размазвам на паважа.
— Намали, Сюзан.
— Не говори с водача.
На едно островче на улицата стоеше полицай и когато наближихме, вдигна ръка. Сюзан рязко го заобиколи. Когато погледнах през рамо, ченгето размахваше ръце и крещеше.
— За малко да го прегазиш.
— Ако спра, ще ме глоби за нещо и ще ми вземе два долара. Освен това можеше да се заяде, защото нямаш паспорт.
— Ами ако ти е записал номера?
— Движех се прекалено бързо. Но другия път скрий номера с длан.
— Какъв друг път?
— Номерът ми е с буквите „НН“, които показват, че съм чужденка — „нгуои нуок нгоя“. Чужденка, а не туристка. На туристите им взимат по десет долара глоба, защото си мислят, че е малко, а и са уплашени. Не е заради парите, а заради принципа.
— Май че си тук от прекалено отдавна.
— Възможно е.
Наближихме оградените градини, в които се намираше Дворецът на обединението, бившето седалище на южновиетнамските президенти. Спомнях си го от 1972-ра, когато се наричаше Дворец на независимостта. После го бях видял по телевизията през 1975-а във вече известния запис на комунистически танк, който прегазва масивната порта от ковано желязо.
Завихме по една странична уличка и влязохме на територията на президентския дворец, спряхме на малък паркинг и слязохме. Сюзан заключи мотопеда за велосипедната стойка и си свали тъмните очила.
— Реших, че ще ти е приятно да разгледаш някогашния президентски дворец.
— Очакват ли ни?
— Той е открит за посещение.
Тя отвори една от страничните чанти на мотопеда, извади фотоапарат и го провеси през рамо.
— Гарантирам ти, че не са ни проследили но ако са съобщили по радиостанцията или нещо подобно и знаят, че си тук, просто обикаляш забележителностите с местно гадже, което си забърсал някъде. Нали така?
— Не се грижи за прикритието ми.
— Тук съм, за да ти помогна. Освен това обичам да развеждам новопристигнали из Сайгон. Ела.
Заобиколихме двореца по алеята и излязохме пред голямата сграда, която не бе традиционен натруфен палат, а панелна постройка, чийто стил можеше да се характеризира като „модерен тропически противоартилерийски“. Оттатък стометровата морава се намираше порталът от ковано желязо, който в момента изглеждаше в по-добра форма, отколкото под веригите на северновиетнамския танк. Всъщност на бетонна платформа от лявата му страна се издигаше огромен руски Т-59 и аз реших, че тъкмо това е Танкът.