— Знаеш ли кое е това място? — попита ме Сюзан.
— Да. Онова там ли е танкът?
— Да. Още съм била малка, когато се е случило, но съм гледала видеозаписа. И ти можеш да го видиш вътре за един долар.
— Когато се случи, го гледах по телевизията.
Забелязах много западняци, които снимаха танка. Обаче, за разлика от ръждивия американски танк в Музея на военните престъпления, тази руска машина бе оградена с вериги и цялата обкичена със знамена. Много важен танк.
— Водила съм тук много американци, дори родителите си, и помня наизуст обясненията на екскурзовода. Искаш ли да ги чуеш? — попита Сюзан.
— Естествено.
— Ела. — Изкачихме се по стълбището на двореца и застанахме горе. — На трийсети април хиляда деветстотин седемдесет и пета комунистите влизат в Сайгон — започна тя. — Танкът минава по улица „Ле Дуан“ и разбива портала, продължава по моравата и спира тук пред двореца. Това си видял на записа, направен от репортер, който се случил на подходящото място в подходящия момент.
— След около минута през портала влиза камион, прекосява моравата и спира до танка — продължи Сюзан. — От него изскача северновиетнамски офицер и се качва по стълбището. Точно на нашето място стои генерал Мин, който два дни преди това е станал президент на Южен Виетнам, след като президентът Тиеу офейква. Мин е заобиколен от новия си кабинет и всички са много нервни, чудят се дали ще ги разстрелят на място. Комунистическият офицер се качва по стълбището и Мин казва: „От зори чакам да ви предам властта“. „Не можете да предадете нещо, което не притежавате“ — отвръща офицерът. Край на историята, край на войната, край на Южен Виетнам.
„И край на кошмара“ — помислих си. Когато видях по телевизията танка да прегазва портала, осъзнах, че всички американци, загинали в опит да защитят Южен Виетнам, напразно са изгубили живота си.
Опитах се да си спомня съдбата на генерал Мин, но подобно на всички други в Америка, след 30 април 1975-а бях изключил Виетнамското шоу.
— Искаш ли да те снимам на фона на танка? — попита тя.
— Не.
На входа на двореца имаше будка за билети и надписът на английски гласеше: „За чужденци — четири долара, за виетнамци безплатно“.
Сюзан поспори с мъжа в будката и аз предположих, че е заради принципа, не заради парите.
— Кажи му, че искам намаление за старши гражданин — заявих аз.
— Днес ми е кофти ден — отвърна тя.
Накрая се споразумяха за шест долара, той ни даде хартиени билети и влязохме.
— Изключи телефона — каза Сюзан. — Побесняват, ако в някое тяхно светилище иззвъни телефон.
В двореца нямаше климатична инсталация, но беше по-прохладно, отколкото на слънце. Озовахме се в просторна приемна зала и продължихме из грамадната четириетажна сграда. Отвътре изглеждаше по-добре, отколкото отвън и модерната архитектура оставяше впечатление за свободно пространство й много въздух. Повечето мебели бяха западни модули от шейсетте години, но с много традиционни виетнамски нотки, например колекция от отсечени слонски крака.
Ако се съдеше по късите панталони, повечето от многобройните туристи бяха американци. Във всяко крило на Двореца имаше виетнамски екскурзоводи, които непрекъснато повтаряха на Сюзан на английски да не се отделяме от групата. Тя им отговаряше на виетнамски и провеждаше с тях кратък спор, който винаги печелеше.
Сюзан всъщност преиграваше и предполагам, че това бе част от личността й — искаше да я приемат като американка, но не като туристка. Освен това, честно казано, малко си падаше кучка. Мисля, че Бил щеше да се съгласи с мен по този въпрос.
Качихме се на покрива на двореца, откъдето десетки туристи снимаха града. Виетнамската екскурзоводка, която стоеше на въздушнопреносимата площадка до стар американски „Хюи“, каза:
— Когато победоносната Народна армия наближава Сайгон, американската марионетка и престъпник номер едно Тиеу, семейството и приятелите му отлитат от тук с хеликоптер на американски военен кораб.
Въздушнопреносимата площадка беше подходящо място за пушене и Сюзан запали.
— Откакто съм тук, познанията ми по история много се обогатиха. Интересно е да си с човек, който наистина е преживял някои от тези неща.
— Да не би да искаш да кажеш, че съм реликва от миналото?