Выбрать главу

Слязохме от мотора, заключихме го за едно дърво и тръгнахме към входа.

Билетите струваха по долар и петдесет и Сюзан плати, без да възрази.

Присъединихме се към група хора под сламен покрив с надпис „английски“. Групата се състоеше главно от американци, но чух и австралийски акцент. Имаше подобни павилиони и за други езици. Явно някой от Народното министерство на туризма беше ходил в „Дисни Уърлд“.

Виетнамската екскурзоводка раздаде брошури на трийсетината англоговорещи и каза:

— Моля, запазете тишина.

Всички млъкнаха и виетнамката започна разказа си. Не бях особено добре запознат с тунелите в Ку Чи и имах усещането, че няма да науча много повече от нея, защото английският й беше малко странен.

Прочетох брошурата, чийто английски също си падаше необичаен.

Така или иначе, от екскурзоводката и книжлето разбрах, че тунелите били започнати през 1948-а по време на комунистическата борба срещу французите. Началото им било при Пътеката на Хо Ши Мин в Камбоджа и те лъкатушели навсякъде, включително под някогашни американски военни бази. Първите тунели били само толкова широки, колкото през тях да се провре дребен партизанин, и бойците трябвало да се пазят от насекоми, прилепи, плъхове и змии.

В тунелите можели да се скрият до шестнайсет хиляди борци за свобода и там се били женели хора и раждали деца. В подземния комплекс имало кухни и напълно оборудвани болници, спални, складове за оръжие и експлозиви, кладенци, вентилационни шахти, фалшиви тунели и минирани проходи. Виетнамката се усмихна и се пошегува:

— Но вече няма нужда да се боите от мини.

— Има си хас при тая цена — казах на Сюзан.

Екскурзоводката ни обясни и че американците били хвърлили стотици хиляди тонове бомби върху тунелите, влизали в тях с огнехвъргачки, наводнявали ги, обгазявали ги и пращали групи войници, наричани „тунелни плъхове“, с миньорски каски и кучета, за да се бият с подземните обитатели. През двайсет и седемте години на използване на тунелите в тях загинали десет от шестнайсетте хиляди мъже, жени и деца и повечето били погребани вътре.

— Вече можем да влезем в тунелите — заяви виетнамката. — Готови ли сте?

Очевидно никой не изгаряше от желание и десетина души ненадейно си спомниха, че имат друга работа. Обаче не им върнаха парите за билетите.

Докато вървяхме към входа, мъжът до мен ме попита:

— Ветеран ли си?

Погледнах го.

— Да.

— Изглеждаш прекалено едър за тунелен плъх.

— Надявам се, че изглеждам прекалено умен за тунелен плъх.

Той се засмя.

— Аз бях плъх три месеца. Повече никой не може да издържи. — И прибави: — Трябва да им го признаем на тия копелета, страшни куражлии бяха, мама му стара. — Погледна Сюзан. — Извинете ме.

— Няма нищо, и аз ругая.

— И вие вършехте добра работа — поласках ветерана, който бе нисък, ала вече не и слаб.

— Да… Не знам какво съм си мислил, когато поисках да ме пратят в тунелите. Искам да кажа, хич не е забавно да се срещаш лице в лице с виетнамците в толкова тясно пространство.

Стигнахме до входа и мъжът продължи:

— Сънувам най-страшните си кошмари за тия тунели… нали разбираш, пълзя в тъмното и чувам, че някой диша, под униформата ми лазят гадинки, хапят ме навсякъде, в косата ми се отъркват плъхове, по ръцете ми пълзят змии, скапаният таван е на по-малко от десет сантиметра над гъза ми и отвсякъде капе вода, не мога да се обърна и знам, че Чък е точно пред мене, обаче не искам да включвам миньорската лампа и…

— Може би не бива да влизаш вътре — прекъснах го аз.

— Трябва. Нали разбираш? Ако вляза, кошмарите ми ще престанат.

— Кой гений ти го каза?

— Един познат, дето го е направил.

— И подействало ли му е?

— Предполагам. Иначе защо ще ми каже да го направя?

— Казва се Карл, нали?

— Не… Джери.

Както и да е, екскурзоводката спря на входа, който бе покрит с дървен навес.

— Някой от вас през войната влизал в тези тунели?

Моят приятел бързо вдигна ръка и всички го погледнаха.

— О… значи вие сражава в тунел. Елате да поговорим.

Някогашният тунелен плъх си проправи път и се приближи до виетнамката. Очаквах лекция за американския империализъм, обаче тя каза:

— Моля, предупредете всички стои заедно и не страхува. Всичко съвсем безопасно.

Тунелният плъх повтори инструкциите й и прибави няколко съвета от себе си, с което се превърна в нещатен помощник-екскурзовод. Адски странно, като се замисли човек.