Сюзан стана от бюрото, настани се на стола срещу мен и вдигна чашата си с джин и тоник.
— Наздраве.
Чукнахме се и отпихме. Тя запали нова цигара и я остави да гори в хромирания пепелник, който бе до половината пълен с угарки. Кошчето за боклук също беше полупълно и по килима в приемната бях забелязал цветчета. Преди и след работно време тук не се чистеше. Явно бяха наели съветник по сигурността. А може да нямаха нужда от външни съвети.
— Носиш ли в портфейла си някакви снимки? — попита Сюзан.
— Какви снимки?
— На семейството си.
— Щом не нося визитки на вражеска територия, защо да нося снимки на семейството си?
— Ясно. Ти си на вражеска територия. Аз не съм. — Тя се усмихна. — Мислех, че си турист.
— Не съм.
— Така вече ще стигнем донякъде.
Смених темата.
— Родителите ти сигурно са одобрили поне офиса ти.
— Как иначе? Стигнах до ъгловия кабинет години по-рано, отколкото щях да успея в Щатите.
В това отношение със Сюзан имахме еднакви виетнамски преживявания. Когато през шейсет и осма бях в пехотата, бързо се издигахме по чин, главно заради неочакваните загуби на личен състав. Виетнам беше страхотно място за правене на кариера, обаче трябваше да се прибереш у дома, за да се върнеш в истинския военен живот — реалния свят. Сюзан Уебър все още не бе осъществила този преход.
„Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“ възбуждаше любопитството ми и аз я попитах:
— Кой работи в другите два кабинета?
— Моят шеф, Джак Суонсън, и един виетнамец. Имаме още трима американци — двама мъже и една млада жена, Лиза Клоуз, току-що завършила.
— Някой от престижните университети вероятно.
— Естествено. Колумбия. Освен това има една канадка, Джанис Стантън, тя е нашата финансистка. И двама виеткиеу. Знаеш ли какво е виеткиеу?
— Не.
— Бивши виетнамски бежанци, завърнали се в страната. Някои страдат от толкова мъчителна носталгия, че предпочитат да са в тази бедна тоталитарна държава, отколкото където и да било другаде. Нашите виеткиеу са мъж и жена от Калифорния. Владеят перфектно английски и виетнамски. Те са важна брънка от мултинационалния бизнес тук, културен мост между Изтока и Запада.
— Как се отнасят с тях?
— Преди комунистите ги тормозеха, наричаха ги предатели, американски лакеи и прочее. Но през последните пет-шест години виеткиеу официално са добре дошли в страната.
— Ами догодина?
— Кой знае? Всеки път, щом се събере политбюро или Народното събрание, затаявам дъх. Те са абсолютно непредсказуеми. А бизнесът не обича непредсказуемостта.
— Може би трябва да се обърнеш към политбюро и да им кажеш, че бизнесът във Виетнам е бизнес. Майната им на марксистките глупости.
— Долавям във вас известен антикапитализъм, господин Бренър.
— Не и в мен. Обаче в живота наистина има по-важни неща от правенето на пари.
— Известно ми е. Не съм чак толкова елементарна. И основната причина да съм тук не са парите.
Не я попитах каква е основната причина да е тук — вече отчасти знаех отговора, а и самата тя сигурно не бе съвсем наясно с останалата част, въпреки че можеше да е замесен мъж. Може би Хари Хубавеца от снимката. Госпожа Уебър се върна на въпроса за персонала.
— Освен това при нас работят петнайсетина виетнамци, главно секретарки. Даваме им два пъти повече от средната работна заплата.
— И нямате доверие на нито една от тях.
Тя не отговори веднага и дръпна от цигарата си.
— Оказват им силен натиск да изнасят от тук неща, които не бива да се изнасят. Ние им помагаме, като елиминираме изкушението.
— Освен това телефоните се подслушват, вратите се отварят само от кръглооки, поддържащият персонал и чистачките идват само в работно време и постоянно са под наблюдение, и всичко се записва от камери.
Известно време Сюзан само ме наблюдаваше, после потвърди:
— Така е. — И прибави: — Но в моя кабинет няма камери и подслушващи устройства. Аз съм член на Доверената партия. — Усмихна се. — Можеш да говориш спокойно.
— Тази фирма може да е параван на ЦРУ — отбелязах аз.
— Ти си побъркан — усмихна се тя и разклати джина в чашата си. — Както и да е, американците, европейците и азиатците са тук просто за да печелят пари, а не да покваряват или подриват властта и страната. И ако резултатът е такъв, причината е тяхната алчност, не нашата.