— Това във фирмения ви наръчник ли го пише?
— Разбира се. Аз съм го написала.
Погледнах през прозореца и видях огромните светлинни реклами над Сайгон. Ако преди трийсет години някой ми беше казал, че ще седя в този град в лъскавия офис на американка, завършила бизнес администрация в Харвард, щях да го препоръчам за уволнение поради психическо разстройство.
Не ми бе приятно да го призная, но в някои отношения някогашният Сайгон ми харесваше повече — естествено харесваше ми образът на по-младия Пол Бренър с униформа на военен полицай, който патрулираше по сайгонските улици, а не на по-стария Пол Бренър, който се озърташе през рамо за ченгетата.
— Е, виждаш защо съм тук — вмъкна се в мислите ми Сюзан. — Искам да кажа, от професионална гледна точка. Аз отговарям за омайването на чуждестранните инвеститори, частни и фирмени. Имаш ли пари? Мога да ги удвоя.
— Можеш да ги утроиш и те пак няма да възлизат на нищо. Имате ли представителство в Ханой?
— Поддържаме малък офис. Трябва да си там, където е политическата власт. Освен това имаме офис в Дананг. Американците са оставили там сериозно пристанищно оборудване, огромно летище и друга инфраструктура.
— През шейсет и осма напуснах страната от Дананг.
— Наистина ли? Ще ходиш ли там?
— Може би.
— Ходил ли си на Чайна Бийч?
— Не, нямах търпение да се прибера в Бостън.
— Ясно. Ако отидеш в Дананг, този път не пропускай Чайна Бийч.
— Няма. Ами виетнамецът в ъгловия кабинет?
— Сети се сам.
— Той е син на важен държавен функционер и идва само в сряда за обяд.
— Горещо. Обаче има връзки. В тази страна всички предприятия трябва да са смесени. Това означава да купуваш части от компании, които през седемдесет и пета държавата е конфискувала от законните собственици, или да създаваш нови фирми и да даваш на държавата дялове срещу жълти стотинки. Искам да кажа, по-сложно е, но тук нищо не може да стане без държавно участие.
— Струва ли си?
— Понякога. Има много природни ресурси, евтина работна ръка, почти изцяло грамотна, благодарение на червените. Пристанищата са страхотни, Хайфон, Дананг, заливът Камран и Сайгон, но останалата инфраструктура е пълен хаос. През войната американската армия е изградила добра инфраструктура, но мостовете, пътищата, железопътните линии и всичко останало в оспорваните райони е унищожено.
— Все едно да играеш „Монопол“, обаче всеки да има чук.
Тя не отговори — изглежда, сарказмът ми я подразни. Замислих се. Доколкото знаех, Виетнам бе единствената азиатска страна, в която американците имаха изявен търговски превес над другите. Включително над японците, които виетнамците не обичаха. Съветите, които бяха тук от 1975-а, бяха прецакали всичко, червените китайци не бяха добре дошли, към европейците като цяло бяха безразлични, освен към французите, а към, другите източноазиатци се отнасяха или с недоверие, или с омраза.
Така че по ирония на съдбата, отчасти поради исторически и носталгични и главно поради финансови и технически причини, американците се бяха завърнали. Въоръжени с дипломите си по бизнес администрация и инженерство, кредитни писма и много яки лакти, госпожа Уебър и нейните сънародници препускаха из Сайгон на мотопедите си и разнасяха пачки долари вместо пластичен експлозив. Мечове в акции. И какво общо имаше това с мен? Може би нищо. Може би всичко.
— Цупиш ли се за нещо? — попита Сюзан.
— Не. Просто обработвам информацията. Много е.
— Ако никога не беше идвал тук, нямаше да ти се струва толкова странно — отбеляза тя.
— Имаш право.
Сюзан ме погледна.
— Ние спечелихме войната.
Нямах намерение да отговоря на това заявление, после казах:
— Петдесет и осемте хиляди загинали щяха да се радват, ако можеха да го чуят.
Поседяхме в мълчание, докато мислех за „Американ–Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. Компанията изглеждаше нормална, Сюзан също изглеждаше нормална, но… но се пази, Бренър. Бамбукът пак потрепваше в ума ми и растенията се поклащаха без вятър. Погледнах си часовника. Беше осем и десет.
— Време е за факса — напомних аз.
— Ще си допием чашите и ще си починем. Те няма да ни избягат.
Госпожа Уебър явно бе безразлична към съдбата ми, обаче имаше право — те нямаше да избягат.
— Къде живееш? — попитах я.