— На улица „Донг Хои“. Южно от „Нотър Дам“, недалеч от „Рекс“.
— Не зная къде е.
— Знаеш, разбира се. Преди се е казвала „Ту До“, сърцето на квартала с червените фенери. — Тя се усмихна. — Може да си я виждал веднъж-дваж.
Бях, разбира се. Една моя виетнамска приятелка беше живяла там. Не си спомнях как се казваше, но като много виетнамски жени, тя бе приела английско име. Знаех, че не е Пеги, Пати или Джени, иначе щях да го запомня. Във всеки случай помнех как беше изглеждала и миговете, прекарани с нея, така че още не бях оглупял.
— Спомняш ли си улица „Ту До“?
— Наистина съм ходил там няколко пъти. Служебно. По време на мандата си през седемдесет и втора бях военен полицай.
— Наистина ли? Ами първия път? През шейсет и осма, нали?
— Да. Бях готвач.
— О… мислех, че си правел нещо опасно.
— Правех. Готвех. Та значи живееш в квартала на червените фенери, така ли?
— Сега си е съвсем нормален. Според човека, от когото взех жилището под наем, по време на французите улицата се казвала Рю Катине. Тогава била модерна, но много опасна, пълна с шпиони, двойни агенти, мрачни бистра, скъпи куртизанки и частни заведения за пушене на опиум. По американско време преживяла упадък, после комунистите я разчистили и я преименували на „Донг Хои“ — „всеобщо въстание“. Обожавам тия тъпи имена.
— Гласувам за Рю Катине.
— И аз. Все още можеш да я наричаш така или „Ту До“ и повечето хора знаят за какво става дума. — Сюзан прибави: — Моят апартамент е строен от французите — високи тавани, прозорци с щори, тавански вентилатори и красиви гипсови корнизи, които се рушат. И няма климатик. Очарователно е. Ще ти го покажа, ако имаме време.
— Като говорим за време…
— Добре. — Тя се изправи. — Да започваме.
Отиде в нишата и аз я последвах. Тя написа нещо на лист с фирмен знак и ми го подаде. Надписът гласеше: „Уебър — 64301“.
— Това е моят шифър, за да знаят, че съм аз и че не съм… хм…
— Под чужд контрол.
— Точно така. Ако в номера има деветка, значи действам под принуда. Под принуда ли действам?
— Без коментар. Сега аз трябва да се подпиша, нали?
— Да. Предполагам, че някой отсреща познава подписа ти.
— И аз така предполагам. — Тя ми подаде химикалка и аз се подписах.
— Вълнуващо е — отбеляза Сюзан.
— Лесно се вълнуваш.
Тя пусна листа в машината и набра 703, кода на северна Вирджиния, после номера, който не ми беше известен. Факсът иззвъня и започна да стърже.
— Не е зле — каза Сюзан. — От първия опит. Листът излезе от другата страна.
— Това си заслужава да пийнем по още едно.
Тя отиде при шкафа и напълни две чаши. Докато се връщаше, факсът иззвъня. Сюзан ми подаде скоча, взе листа и го пъхна в машината за унищожаване на хартия.
Обратният факс излезе от отвора и аз го взех. Познах почерка:
„Здравей, Пол. Здравата ни уплаши през последните петнайсет минути. Радвам се да те чуя и се надявам, че всичко е наред. Можем да продължим разговора по имейл. Госпожа У. има инструкции.
Взирах се в текста, думи от друга галактика, като че ли с мен се бяха свързали извънземни или Господ. Обаче всъщност беше просто Карл. Навсякъде можех да позная стегнатия му като кокоши гъз почерк.
Сюзан вече седеше на бюрото си и влизаше в мрежата. Унищожих факса от Карл.
Излязох от нишата и си придърпах стол до Сюзан.
— Добре, установихме контакт — каза тя. — Той иска ти да започнеш. Какво ще му кажеш?
— Предай му, че утре в нула осем нула нула имам среща имиграционната полиция — цел неизвестна.
Сюзан написа съобщението и го прати. След малко се получи отговор: Паспортът ти още ли е в тях?
— Да, визата ми също. — Тя прати имейла и аз й казах: — Пусни ме да седна на твоето място, Сюзан. Ще трябва да се преместиш от екрана.
Сюзан ме изгледа, после се изправи, взе чашата си и седна на стола срещу бюрото си.
Карл отговори: Разкажи какво се случи на летището.
Отпих глътка скоч и започнах да пиша, като описвах историята подробно, но сбито. Отне ми десет минути и накрая завърших с думите: Смятам, че е било случайна проверка, но може да е изложило операцията на риск. Вие решавате.
Отговорът се забави и си представих Карл в стая заедно с още неколцина души: може би Конуей, други агенти от ФБР и КСО и хора, за които можех само да гадая.