Накрая имейлът пристигна и се оказа много по-кратък от разговора във Вирджиния, който бе довел до него: Ти решаваш, Пол.
Почуках с пръсти по бюрото и отново отпих глътка уиски. Не исках много да се бавя, като че ли се колебая. Да или не? Проста работа. Решението може да зависи от полковник Манг. Разбирах, че се измъквам, затова прибавих: Ако ми върнат паспорта, ще продължа с изпълнението на задачата. Натиснах „Изпрати“.
Този път отговорът пристигна светкавично. Добре. Ако те експулсират, ще знаем, че си направил всичко възможно.
Има и трета възможност — написах аз.
Във Вирджиния обмислиха думите ми и Карл отвърна: Погрижи се г-жа У. да научи, ако те арестуват. Уговори си среща или телефонен разговор с нея и й кажи да установи контакт с нас, ако не се свържеш с нея.
Отговорих: Зная как се организира изпращане на съобщение за провал. Благодаря.
Верен на протокола, Карл нямаше намерение да се хване на примамката ми. Г-жа У. под наблюдение ли е? Виждали ли са я с теб другаде освен на покрива на „Рекс“?
Погледнах Сюзан и казах:
— Интересуват се дали смяташ, че си под наблюдение.
— Откъде да зная? Едва ли. Този месец не е моят ред.
Написах: Според нея не. Тъй като съм професионалист и не оставям без отговор деликатните части от многосъставните въпроси, прибавих: Днес заедно разглеждахме забележителностите. Сайгон, Ку Чи.
Направо чувах гласа на Карл: „Какво? Какво си направил? Ти луд ли си?“
Действителният му отговор гласеше: „Надявам се, че си прекарал приятно“, обаче аз познавам Карл. Беше бесен.
Не обичам да обяснявам поведението си, но написах: Беше удобно прикритие и възможност да се възползвам от нейните познания за условията на север от Сайгон. Прибавих: Този път съм без взвода си.
Отговорът на Карл бе лаконичен: Ясно.
По този въпрос нямаше нищо повече, затова продължих: Приятелят на г-жа У. се е свързал или ще се свърже с консулството от мое име.
Карл отвърна: Както се досещаш, вече го направихме. Да не си създаваш цял шпионски кръг в страната?
Леле боже. Вече започвахме да ставаме язвителни. В нормален разговор изобщо нямаше да реагирам, обаче по имейл просто трябва да отговориш, затова написах: „:).“
Явно в духовито настроение и пред публика, Карл отвърна: „:(.“
— С тази клавиатура може ли да се покаже среден пръст? — попитах Сюзан.
Тя се засмя.
— Тормозят ли те?
— Опитват се. Искам да кажа, на мен ми се пече яйце на гъза, а те ме стискат за топките.
Написах: Имате ли нова информация, свързана със задачата?
Засега не — отговори Карл.
Зададох конкретен въпрос: Още ли не сте открили онова тъпо село?
Хер Хелман отвърна: Това няма значение, ако не си в състояние да пътуваш, и не бива да разполагаш с тази информация, преди да се срещнеш с полковник Манг. Ще те осведомим, когато и ако стигнеш в Хюе.
Замислих се и заключих, че са намерили селото или че още отначало са знаели къде е. Освен това името му не бе и никога не беше било Там Ки. Бяха го променили в писмото, разбира се, така че ако някой тук ме гепеше за ташаците и се изпуснех, нямаше да научат действителната ми цел. Всъщност Там Ки може и да не съществуваше. Почти сигурен в извода си, попитах Сюзан:
— Там Ки означава ли нещо на виетнамски?
— Целият им език се основава на ударения, двугласни и такива неща — добре че французите са им дали латиницата. Освен ако не бъркаш в произношението, не мога да го преведа.
— Може ли да е село? Име на място?
— Възможно е, но например Т-А-М може да означава „къпя се“ или „сърце“ в зависимост от произношението, което се основава на ударенията. „Там кай“ е „клечка за зъби“, „там лой“ е „въздушно мехурче“. Разбираш ли?
— Да… ами К-И?
— К-И обикновено е представка — „ки-коп“ е „стиснат“, „ки-канг“ е „внимателно“, „ки-кео“ е „пазаря се“ или „оплаквам се“.
— Може ли да е измислено име?
— Да. Не ми звучи като име на истинско място.
Сведох поглед към екрана и видях: Потвърди получаването на инструкциите.
Отвърнах в същия стил: Прието, което има различни смислови нюанси в зависимост от това кой с кого разговаря и как върви разговорът. Искате ли да потърся селото? — попитах аз, за да видя какво ще ми каже.