Карл отговори: „:(.“
Написах: Някой ден трябва да дойдем заедно.
Той отвърна: Ще си помисля. Запомни, че трябва да научим резултата от утрешната ти среща с Манг. Сигурен ли си, че г-жа Уебър знае какво трябва да прави?
Тя е много схватлива, находчива, мотивирана. Дайте й повишение — отговорих аз.
Да. Каква беше цялата тая история, по дяволите?
Обаче написах: Синтия? Хонолулу?
Зачаках отговора и ми се стори, че изтече доста време, докато се появи на екрана. Нямаме връзка с нея. Но имаш билети и резервации от Банкок до Хонолулу и от там до Мауи.
Написах: Свържете се с нея.
Карл отвърна: Тя води следствие. Но ако иска да се срещне с теб в Хонолулу, армията незабавно ще й даде отпуск и ще я прати на Хаваите. И прибави: Съсредоточи се върху задачата.
Написах: Съобщете ми до Ханой.
Той отговори: Най-късно до Банкок.
Ясно — потвърдих аз.
Карл ми прати подранила честитка за Свети Валентин: Успех, Пол. Попътен вятър и те чакаме у дома.
Известно време останах неподвижен пред клавиатурата. Разбирах, че това може би е последната вест от родината, която получавах. Познавах това усещане от предишните два пъти, когато бях разговарял с родителите си по специален радиотелефон, достъпен за войниците два пъти годишно. Написах: Радвам се, че се върнах. Сигурен съм, че ще постигна успех и че навреме ще съм си у дома. Целувки на Синтия.
Карл отговори: Прието. Още нещо?
Не.
Край на връзката.
Изключих се, изтрих всичко и мълчаливо поседях там, после се изправих и отидох при шкафа. Направих си скоч с лед и прескочих содата.
— Всичко наред ли е? — попита Сюзан.
— Да.
Тя се замисли за миг.
— Ако утре не си в състояние да пътуваш… ако те задържат тук няколко дни, мога да отида в командировка вместо теб. Да се срещна с някого или там каквото трябва.
Погледнах я и се усмихнах.
— Благодаря. Предложението ти е много мило, но нещата са доста по-сложни. Добре, как да стигна до Натранг?
— Ще пратя имейл на туристическата агентка и ще видя какво мога да направя. — Тя седна на бюрото си. — Искаш ли да се опитам да ти резервирам стая, или ще импровизираш?
— Трябва да дам някакъв адрес на Манг.
— Не е задължително. Във всеки голям град има бюро на имиграционната полиция. Основната им работа е да следят чужденците. И ако му кажеш, че нямаш адрес в Натранг, Манг ще ти нареди да се явиш в имиграционната полиция или при пристигането си, или след като се настаниш някъде.
Обмислих обяснението й.
— Ще си потърся стая, когато стигна там — реших накрая. После прибавих: — Всъщност ще се опитам да намеря онзи военен хотел, в който прекарах отпуската си. Нали се предполага, че причината за това пътуване е носталгията ми.
— Да. Как се казва хотелът?
— Не помня. Стара френска сграда. Но ще го позная. Във всеки случай, след като се настаня, ще ти пратя факс. Ако не се свържа с теб до двайсет и четири часа след като замина от Сайгон, ще осведомиш моите хора.
— Тук съм, за да ти помагам. — Тя насочи вниманието си към компютъра и започна да пише. — Питам туристическата агентка за влак или минибус, които да пътуват утре за Натранг. Местата в самолетите са запазени от месеци. Предлагам двойна цена за билета, която и без това е четворна за чужденци. Съгласен ли си?
— Парите не са мои.
— Добре. — Сюзан продължи да пише. — Освен това я питам за частна кола. До Натранг има и комета, обаче съм сигурна, че всичко е заето. Но ще те пратя там даже да се наложи да те кача на рейса на мъчението.
— Най-добре ми звучи това с колата. Парите нямат значение. Тази туристическа агентка веднага ли ще ти отговори?
— Започва работа от осем — в Сайгон отварят рано. По това време ти имаш среща с полковник Манг. Ще те чакам във фоайето на „Рекс“ и ще видим дали трябва да пътуваш за Натранг, или за летището и от там за дома. — И прибави: — И ако не си в „Рекс“, да речем, до 1 обяд, зная с кого да се свържа.
— Имаш ли нещо против аз да давам инструкциите?
Сюзан вдигна поглед от клавиатурата.
— Това не е ракетостроене, господин Бренър, и аз усвоявам бързо. Поела съм задължението да те изведа от Сайгон или да съобщя за задържането или експулсирането ти. Нека го направим както предлагам аз.