Леле боже. Госпожа Уебър наистина се преобразяваше в офиса си. А може и да ми беше малко сърдита, задето не я взимах със себе си.
Тя продължи да трака на клавиатурата.
— Сега пращам имейл на шефа си Джак Суонсън, че ще дойда на работа чак утре следобед.
Стори ми се много писане за тия сравнително елементарни съобщения.
Тя изключи компютъра, изправи се, допи чашата си и каза:
— Хайде да те водя на вечеря.
— Много мило от твоя страна, но аз имам безотчетна сметка.
— Аз също. Ще ти обясня защо трябва да инвестираш във Виетнам. Това е тихоокеанска страна с изключителен потенциал за развитие.
— Вече достатъчно съм вложил във Виетнам.
Сюзан не отговори, отиде до вратата и постави длан върху електрическия ключ.
— Готов ли си?
— Моля те, разпечатай списъка с пратените и получени, факсове и го унищожи.
— О… ти си истински професионалист. — Тя се върна в нишата, разпечата списъка и го пусна в машината за унищожаване на документи.
Вдигнах фотоапарата и изснимания филм от бюрото.
— Моля те, прибери ги в сейфа си.
Сюзан набра комбинацията и аз й подадох фотоапарата и филма. Тя ги прибра и затвори вратата.
Излязохме от кабинета й и обиколихме етажа. Тя ми показа библиотеката, заседателната зала и стола, който приличаше на френско кафене.
— Добре се грижим за себе си — отбеляза Сюзан. — Евтино е и действа добре на психиката. Тук са спортната зала и душовете. — Влязохме в помещение с няколко гладиатора. През отворената врата видях маса за масаж.
Мислех, че всеки отива в апартамента си, за да се освежи, обаче Сюзан посочи към вратата с надпис „Мъже“.
— Там има всичко, каквото ти трябва. Аз съм в женската баня.
— Ако ми потрябва нещо…
— Дръж се прилично. Ще се чакаме в спортната зала.
Съблякох се в мъжката съблекалня и влязох в просторна душ-кабина. Пуснах водата, напълних шепата си с течен сапун и изтърках от себе си мръсотията от последните дванайсет часа.
Някои мъже пеят под душа. Аз мисля. И докато се къпех, си мислех, че нищо тук в Сайгон, нито във Вашингтон не е такова, каквото изглежда.
14.
Отидох в спортната зала, на един стол видях петъчното азиатско издание на „Уолстрийт Джърнъл“, седнах и се зачетох.
В пустата сграда цареше тишина и иззад вратата на дамската съблекалня чух приглушен глас. Бях почти сигурен, че Сюзан се обажда на Бил, както му бе обещала.
След десетина минути тя се появи, облечена в дълга жълта копринена рокля без ръкави. На рамото й висеше кожена чантичка. Установих, че без праха загарът на лицето й е по-тъмен. Косата й беше грижливо разделена по средата и спусната над раменете. Малко блясък за устни допълваше картината. Изправих се.
— Изглеждаш прекрасно.
Тя не отговори на редкия ми комплимент и останах с впечатлението, че се е спречкала с Бил.
— Може би трябва да се върна в „Рекс“ и да се преоблека — предложих аз.
— Добре си.
Излязохме в приемната, асансьорът дойде и слязохме във фоайето.
— Днес вече карах достатъчно — каза тя. — Ще вземем циклоси.
Последвах я на тротоара. Повървяхме десетина секунди и ни връхлетя глутница циклоси.
Сюзан започна да се пазари с виетнамците, а аз ги огледах. Бяха бедно облечени, мършави и не особено млади. Един мой познат ми бе казал, че така си изкарвали прехраната предимно бивши южновиетнамски войници, тъй като това било едно от малкото занимания, позволени им като на някогашни врагове на родината.
Тя се спазари с двама, настанихме се на седалките и поехме по „Диен Биен Фу“.
— За теб ми струваше двойно заради теглото ти — извика ми Сюзан.
Погледнах я и видях, че не се майтапи.
— Имаш късмет, че не определят цената по коефициента за интелигентност — отвърнах.
— Тогава щеше да се возиш безплатно.
„Диен Биен Фу“ беше широк булевард, задръстен от автомобили, велосипеди и циклоси, и човек не можеше спокойно да си седи пред водача, докато отвсякъде го изпреварват коли и мотопеди.
В неделя вечер градът бе много оживен — пищяха клаксони, гърмеше музика и пешеходците пресичаха по средата на улицата и на червен светофар.
Докато напредвахме по булеварда, Сюзан ми показваше забележителностите.