Видях края на „Донг Хои“ и лунната светлина на река Сайгон в далечината.
— Онова там е моят блок — извика Сюзан.
Сочеше наляво към внушителна сграда във френски стил на последния ъгъл преди реката. На първия етаж имаше тайландски ресторант, а в съседство се намираше стар хотел на име „Лотос“, който по думите на Сюзан преди се казвал „Мирамар“ и който си спомнях.
— Най-горният етаж — прибави тя. — Ъгловият апартамент с изглед към реката.
Прозвуча като реклама на недвижим имот в „Уошингтън Поуст“. Вдигнах поглед към ъгловия апартамент и забелязах, че прозорецът свети.
— Има някой — казах.
— Чистачката.
— Разбира се. Падаш си по ъгловите помещения, а?
Циклосите завиха по крайречната улица, където духаше приятен ветрец. Приятният ветрец вонеше на Бог знае какво, обаче ако човек си запушеше носа, беше прекрасно. Забелязах, че отсрещният бряг е абсолютно черен, което си спомнях от предишния път, и над реката като че ли нямаше нито един мост.
— Там все още не е разработено — казах на Сюзан.
— Зная. Има хиляди акри цветни градини — орхидеи, екзотични растения и прочее. Когато вечер си лягам, сънувам парцелиране и търговски комплекси, а когато се събудя и погледна през прозореца, всичко е в цветя — разхищение на първокласна земя.
Погледнах я и видях, че ме будалка. Усмихнах се, за да й покажа, че имам чувство за хумор.
Циклосите продължиха до следващата пряка и завиха на север по улица „Нгуен Хюе“, която отиваше до „Рекс“ и минаваше успоредно на „Донг Хои“. Улицата беше широка и също гъмжеше от народ и превозни средства.
— Движението е кръгово — по „Донг Хои“, после покрай реката и по „Нгуен Хюе“, след това при „Рекс“ надясно по „Ле Лой“ и пак надясно по „Донг Хои“. И така — цяла нощ.
— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да слушам тая шумотевица от хотела?
— Само докъм разсъмване. Тогава утихва до пиковия час, който започва десетина минути по-късно.
— Ти ли ми избра „Рекс“?
— Да. Както виждаш, близо е до квартирата ми.
— Виждам.
— Обичам ресторанта на покрива. Обичам бавните танци.
Завихме надясно по „Ле Лой“ и продължихме на изток.
— Хлапетиите наричат това кръгово движение „чай лонг ронг“, което означава „бързо живеене“ — поясни тя.
— Че ние се движим доста бавно.
— Не аз измислям езика — само го превеждам. Заради обикалянето е, живот в скоростната лента — това е метафора, не е свързано с действителната скорост.
— Имам проблеми с метафорите. Време е за вечеря.
Сюзан каза нещо на водача си и продължихме. След пет минути циклосите спряха до голяма сграда, която приличаше на стара френска опера и която според обяснението на Сюзан сега била народен театър, каквото и да означаваше това. От едната страна на театъра имаше кафене на открито — масите бяха заети от западняци и неколцина добре облечени виетнамци, мъже и жени.
Слязохме от циклосите и Сюзан настоя да плати на водачите — един долар на нейния и два на моя. Проявяваше необичайна щедрост, обаче това ме смущаваше, затова дадох на двамата по още един долар.
Те пожелаха да ми стиснат ръката и се ръкувахме, след което нейният водач — човекът, който в един друг живот бе пилотирал реактивни изтребители — каза нещо и Сюзан преведе.
— Преди четири години позволили на жена му и децата му да емигрират. На него не му разрешили, защото бил офицер от южновиетнамските военновъздушни сили. Но в рамките на… както я наричаме ние, Програмата за организирано заминаване, за която американците постигнаха договореност с Ханой, той се надява, че догодина ще му позволят да отиде при тях.
— Кажи му, че му желая успех — отвърнах аз.
Тя преведе и виетнамецът отговори нещо. Сюзан се обърна към мен:
— Той благодари на Америка, че е приела семейството му. Били добре и му пращали пари. Живеели в Лос Анжелис.
— Ами… пожелавам му да се съберат на някое хубаво място.
Моят водач, капитанът от пехотата, нямаше какво да каже и останах с впечатлението, че е изгубил всякаква надежда.
Отправихме се към кафенето, чието име според малкия надпис бе „Кю-бар“. Изглежда, заемаше съвсем малка площ от сградата на театъра и всичко в него беше сведено до миниатюрни размери, нещо като модерно вашингтонско заведение за юпита.
Имаше и вътрешна част с маси, бар и стенописи, които напомняха творби на Караваджо, но през цигарения дим трудно можеше да се види.