Млада виетнамска сервитьорка в черно-бяла униформа поздрави Сюзан на английски.
— Добър вечер, госпожице Сюзан, къде е господин Бил?
Зарадвах се на възможността да поговоря на родния си език и отвърнах:
— Пере принстънския си пуловер, обаче скоро ще се домъкне.
— А… добре. Маса за трима ли?
— За двама.
Сюзан не я избави от объркването й.
Сервитьорката ни отведе при маса до перилата, осветена от газена лампа. Сюзан си поръча калифорнийско шардоне, а аз поисках дюарс и сода, което явно не беше проблем.
Виетнамката се отдалечи и Сюзан запали цигара.
— Перял принстънския си пуловер — сякаш на себе си повтори тя.
— Моля?
— Не можа ли да измислиш нещо по-умно?
— Свари ме неподготвен. Пък и е късно.
Замълчахме и аз огледах клиентите. Ако се съдеше по дрехите, не печелеха малко, а и на улицата бяха паркирани няколко луксозни японски коли — лексъси и инфинити, каквито през деня не бях забелязал.
Донесоха напитките ни. Щях да вдигна чаша за моята домакиня и да кажа нещо мило, обаче имах усещането, че вече е чула достатъчно любезности от мен.
— Може би трябваше да те заведа някъде другаде — рече тя.
От всички сайгонски кръчми да ме доведеш точно тук — отвърнах аз.
Сюзан се усмихна.
— Ами ако се появи Бил? — попитах я.
— Няма. — Тя вдигна чашата си. Чукнахме се. — Тук можеш да си поръчаш хамбургер с пържени картофки. Реших, че си в такова настроение.
— В такова съм. Отличен избор.
— Собственикът е американец от Калифорния, жена му също е от там, но е виетнамка по произход. Името на заведението загатва за думата „киеу“, виетнамски емигрант, който се е завърнал в страната. Виеткиеу. Чат ли си?
— Чат съм.
— Тукашните американци и заможните виеткиеу често посещават това кафене. Скъпо е.
— Така пропъждат боклуците.
— Да. Но ти си с мен.
За да й покажа, че не завися изцяло от нейното гостоприемство, и да й демонстрирам изисканост, отвърнах:
— В самолета за насам един французин ми даде имената на добрите ресторанти и барове.
— Като например?
— Маймунския бар.
Тя се засмя.
— Фрашкано е с курви. При това са адски агресивни. Пускат ти ръце на бара. След като си тръгнем от тук, можеш да идеш там.
— Просто проверявах информацията на онзи човек.
— Явно не ти е направил голяма услуга.
— Препоръча ми ресторант „Максим“ — също като парижкия.
— Кофти храна, кофти обслужване, скъпотия, също като в Париж.
Моят френски приятел губеше с нула на два. Попитах Сюзан:
— Познаваш ли някоя си мадмоазел Диеу-Кием?
— Не. Каква е?
— Куртизанка.
Тя извъртя очи и не отговори.
— Но аз предпочитам да съм с теб.
— Както и деветдесет процента от мъжете в Сайгон. Не си насилвай късмета, Бренър.
— Слушам, госпожо. — Е, опитът ми да си извоювам независимост беше смазан като грозна малка буболечка. — Благодаря, че ме доведе на едно от любимите си места.
— Моля.
Сервитьорката ни донесе миниатюрни менюта. Сюзан си поръча плодове, сирене и още вино. Аз си взех хамбургер с пържени картофки и попитах за бира „Корона“. Имаха.
Бе по-хладно от предишната вечер, но лицето ми беше покрито с пот. Когато през юни 1972-ра си бях заминал от тук, бях запомнил Сайгон като горещо и нездравословно място.
— Имаш ли вила? — попитах Сюзан.
— Тази идея още не се е развила тук — отвърна тя. — В провинцията няма водопроводи. Ако излезеш от града, направо се връщаш в деветнайсети век.
— Тогава как си прекарваш почивните дни през лятото?
— Понякога отивам в Далат, където е по-прохладно, или във Вунг Тау, някога известен като Кац Сен Жак.
— Значи не в Натранг, така ли?
— Не. Никога не съм ходила там. Далече е. Но ми се иска да отида. Жалко, че не мога да дойда с теб.
Оставих забележката й без отговор и попитах:
— Трудно ли е да пътуваш във вътрешността на бившия Северен Виетнам?
Тя се замисли за миг.
— Като цяло пътуването по крайбрежието е сравнително лесно. Магистрала номер едно например започва от Делтата и стига чак до Ханой. И всяка година го правят все по-добро. Експресът на обединението — така се казва влакът — също свързва Севера и Юга. Но ако имаш предвид района на запад към Лаос, придвижването там е трудно. Искам да кажа, виетнамците пътуват, но те се примиряват с отнесените от наводнения пътища и мостове, свлачищата, предизвикани от изсичането на горите, стръмните планински проходи и повредите на превозните средства. Освен това сега там е зимният дъждовен сезон, постоянно ръмене, наречено „крачин“, „дъждовен прах“. Натам ли ще се отправиш?