Тя поклати глава.
— Те още нямат официален статут и не могат да ти издадат паспорт. Това положение няма да се промени поне още половин година. Така че, ако нямаш паспорт или виза, или поне ксерокопия, няма да стигнеш далече.
— Ако отида в американското посолство в Ханой, проблемът ще стане техен.
— Виж, Пол, не усложнявай проблема. Срещни се с полковник Манг.
— Добре. Разкажи ми за имиграционната полиция.
— Ами, тя се занимава с чужденците. Полицията в тази страна е организирана от КГБ по време на руското присъствие тук. Има шест отдела, от А до Е. „А“ е тайната полиция, като нашето ЦРУ. „B“ е националната полиция, като нашето ФБР, и отдел „C“ е имиграционната полиция. Отдели „F“, „D“ и „E“ са градската, провинциалната и граничната полиция. Имиграционната полиция обикновено се занимава само с визови и паспортни нарушения, затова на твое място не бих се безпокоила толкова много.
— Ясно. — Обаче ми хрумна, че полковник Манг може да е от „А“ или „Б“ в униформа на „В“. Това бе сравнително често прилагана хитрост. Дойде ми наум също, че госпожа Уебър знае доста много за виетнамските ченгета, но може пък всички чужденци тук да имаха опит с полицията.
Минаваше единайсет.
— Май е време да си лягам — казах аз. — Утре ще ставам рано.
Поисках сметката, но Сюзан настоя да плати с фирмената си кредитна карта и аз реших да не споря.
Тя написа нещо на гърба на касовата бележка.
— Пол Бренър — компания неизвестна — обсъждахме инвестирането във фабрика за консервиране на риба, опасните операции и живота.
Сюзан се усмихна и прибра бележката в чантичката си.
Изправихме се и излязохме на улицата.
— Ще те изпратя — казах аз.
— Благодаря. И без това по пътя ще минем покрай последното място, което искам да ти покажа. Само на две преки от тук. Ще пием по едно последно и до полунощ ще се прибереш в хотела си.
Прочутата заключителна реплика.
— Чудесно — отвърнах аз.
— Освен ако не предпочиташ да отидеш в Маймунския бар.
— Предпочитам да пия едно последно с теб.
— Отличен избор.
Извървяхме няколко преки до една тиха улица, която не бе особено добре осветена. В края й имаше голяма сграда, чийто светлинен надпис гласеше „Апокалипсис сега“. Реших, че ми се привижда, обаче Сюзан каза:
— Отиваме там. Чувал ли си за това място?
— Гледал съм филма. Даже ми хареса.
— Нима? Мислех, че си бил готвач.
— Сигурно не съм бил.
— И аз така смятам.
— И полковник Манг смята така.
— И него ли излъга?
— Звучеше по-добре от пехотинец. Можеше да си помисли, че съм убил някой негов роднина.
— Убивал ли си някого?
Не отговорих на въпроса й.
— Бойната част, изобразена в оня филм, беше от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Моята дивизия.
— Наистина ли? Гледала съм филма. Хеликоптери, ракети, картечници — танца на валкириите. Абсолютно нереално. Това ли правехте?
— Да.
— Странно.
— Човек трябва да го е изживял, за да го повярва.
Стигнахме до входа на продълговата ниска жълта сграда, пред която висяха и пушеха двайсетина водачи на циклоси.
— Често ли идваш тук? — попитах я.
Тя се засмя.
— Всъщност не. Само когато водя гости. Доведох и родителите си. Беше им неловко забавно.
Вратата ни отвори бял мъж и влязохме в „Апокалипсис сега“.
Първо видях гъст облак, като че ли някой беше хвърлил десетина димки, за да обозначи място за кацане в джунглата. Обаче се оказа просто цигарен дим.
Сградата се тресеше и четиричленна група виетнамци свиреше Джими Хендрикс. Отляво имаше стена от чували с пясък и бодлива тел като във военна база. На друга стена висеше плакат от едноименния филм и Сюзан каза, че бил с автограф на Мартин Шийн, ако съм искал да го видя. Не исках.
Вентилаторите на тавана бяха от хеликоптерни перки, електрическите глобуси бяха напръскани с червена боя, която, предполагам, трябваше да имитира кръв.
Отидохме на бара в дъното. Беше фрашкано с хора на средна възраст, бели и чернокожи, които определено приличаха на бивши войници. Изпитах странно усещане — пак американци излезли на лов за жени в Сайгон.
Взех две бутилки „Сан Мигел“ от бармана американец, който ми каза:
— Откъде си, приятел?