Тя кимна и остави сълзите да текат по лицето й. Подадох й кърпичката си и двамата помълчахме, заслушани в нощните насекоми и приглушения глас на Джанис Джоплин от бара, придружаван от „Танца на валкириите“. Нямах представа каква е причината да плаче.
Хванах я за ръка и продължихме да седим в градината.
Накрая Сюзан дълбоко си пое дъх.
— Извинявай. — Тя се изправи. — Време е да си вървим.
Излязохме на улицата, взехме такси и казах на шофьора:
— „Донг Хои“.
Сюзан поклати глава.
— Трябва да отидем в „Рекс“. — Тя преведе на шофьора и виетнамецът потегли. — Когато пия повече, ставам сълзлива — рече Сюзан. — Вече съм добре.
— Сигурно имаш ирландска кръв. Цялото ми семейство и всичките ми бостънски приятели се напиват, пеят „Дани Бой“ и плачат.
Тя се засмя и издуха носа си в моята кърпичка.
След няколко минути бяхме в хотела. Слязохме и Сюзан каза:
— Хайде да проверим онова съобщение и да видим дали няма нещо ново.
— Добре. Ще ти се обадя вкъщи, ако има нещо ново.
— Хайде да проверим.
Влязохме във фоайето и отидохме на рецепцията. Взех ключа от стаята си заедно с един плик. Написано на едва разбираем английски, съобщението гласеше:
„Среща с полковник Манг в имиграционна полиция, 08:00 ч., понеделник. Носи всички пътни документи и пътен маршрут.“
Изглежда, щях да получа визата и паспорта си в замяна на маршрут. Ако бях на мястото на полковник Манг, и аз щях да постъпя така. Бях възбудил любопитството му и го бях ядосал. Затова искаше да ме държи под око.
Сюзан погледна съобщението, после отново придоби делови вид.
— Ще се срещнем тук утре сутрин, след като се върнеш от срещата. Съветвам те да си събереш багажа, преди да идеш при полковник Манг и да го оставиш във фоайето. После може да не разполагаш с много време. Ще ти донеса билети за някакъв транспорт или ще ти ги пратя тук. Ще те изпратя на гарата или на автобуса. Във всеки случай ще те чакам в девет.
— Ако не се върна до обяд, не ме чакай. Остави билетите тук и се свържи с моите хора.
Тя извади мобилния си телефон от чантичката си и ми го подаде.
— Утре сутрин ще ти се обадя от вкъщи и ще ти дам още някои съвети за срещата. Нямам доверие на хотелските телефони.
— Домашният ти телефон сигурен ли е?
— Ще ти позвъня от друг мобифон. Имам обикновен телефон, но го използвам само за международни разговори. — Сюзан ме погледна. — Извинявай, ако съм те задържала до много късно.
— Беше ми приятно. Благодаря ти.
Тя се усмихна и приятелски се прегърнахме и се целунахме по бузите. После Сюзан се обърна и си тръгна.
Останах във фоайето още няколко минути, за да видя дали няма да се върне, както беше направила на покрива. Вратата се отвори, но бе портиерът, който ми каза:
— Госпожа на такси. Всичко наред.
Запътих се към асансьорите.
15.
Събудих се преди разсъмване и изпих два аспирина и една противомаларична таблетка.
Бях решил да облека същите дрехи, които носех при първата си среща с полковник Манг: панталон цвят каки, син блейзър и синя риза. Ченгетата обичат да виждат заподозрените всеки път в еднакви дрехи — обяснението е от психологически характер и е свързано с инстинктивната негативна реакция на полицаите към хора, които променят външния си вид. Облеклото ми беше запечатано в малкия мозък на полковник Манг и ако имах късмет, двамата никога повече нямаше да се срещнем.
Прибрах преспапието в сака си, за да го подаря на Сюзан в знак на благодарност. Докато оглеждах стаята, мобилният телефон в джоба ми иззвъня. Натиснах бутона.
— Семейство Уебър.
Тя се засмя.
— Добро утро. Как спа?
— Добре, като се изключи нощният чай лонг ронг под прозореца ми и „Танцът на валкириите“ в главата ми.
— И тук беше същото. Имам малко махмурлук. — И прибави: — Извинявай, ако съм била малко сълзлива.
— Не се извинявай.
Тя премина към работа.
— Добре, всяко такси знае къде е имиграционната полиция. Всъщност се намира в министерството на държавната сигурност. Остави си петнайсет минути заради часа пик. Не задържай таксито — те не обичат да висят около тази сграда.
— Полковник Манг може да ми предложи да ме върне обратно в „Рекс“.