— Да, можете. Трябва да отида в имиграционната полиция, за да си взема паспорта. Нали си спомняте тази история?
Виетнамката мълчаливо кимна.
— Затова ще оставя багажа си тук и ако имам късмет — ба ба ба — скоро ще се върна, за да го взема.
Тя отново кимна и ми подаде сметката.
— Стаята ви беше предплатена. Как ще уредите извънредните разходи?
Прегледах разпечатката и ми се прииска да й обясня, че не са ми духали в стаята за масаж, въпреки големия бакшиш. Но вместо това отговорих:
— Ще платя, когато се върна с паспорта и визата си, за да си взема багажа.
Лан се замисли за миг.
— Както желаете.
Сигурно е трудно да управляваш четиризвезден хотел в тоталитарна държава. Искам да кажа, гостите ти безследно изчезват, полицията идва да претърсва стаите и разстройва камериерките и има толкова много подслушвателни устройства, че не можеш да направиш резервация за вечеря, без да попаднеш на някое ченге.
Подадох на Лан мобилния телефон на Сюзан.
— Скоро ще дойде да си го вземе една млада дама, американка. Моля ви, погрижете се да го получи.
— Разбира се.
Извадих преспапието от сака си и й го връчих.
— Дайте й и това и й кажете, че й благодаря.
Лан разгледа преспапието, ала не каза нищо. Може да й приличаше на купчина боклук около порутена сграда.
Тя извика на пиколото, което ми даде две квитанции за багажа и получи в замяна един долар.
— Благодаря, че ни гостувахте — каза Лан. — Портиерът ще ви повика такси.
Излязох на тротоара и се появи такси. Обърнах се към портиера.
— Кажи на шофьора, че трябва да отида в полицията, министерството на държавната сигурност. Биет?
Той се поколеба за миг, после, докато се качвах, каза нещо на шофьора.
Потеглихме и се насочихме на запад по улица „Ле Лой“.
Минахме през квартал, в който като че ли бяха събрани всички евтини хотели и гостилници в Сайгон. Беше пълно с млади пътешественици от всички раси, момчета и момичета, потеглили на голямо приключение — преживяване, съвсем различно от моето на същата възраст, когато и аз като тях носех раница.
Таксито зави и продължи по улица, която се казваше „Нгуен Трай“. Погледнах си часовника: осем без пет.
Отбихме и спряхме до триетажна постройка с мръсножълта мазилка, отдалечена от улицата и оградена със стена. Шофьорът я посочи, аз му платих и слязох на тротоара. Той незабавно потегли.
Сградата бе голяма и изглежда, представляваше част от по-обширен комплекс. На пилон пред нея се вееше червено знаме с жълта звезда.
Отвореният портал се охраняваше от двама въоръжени полицаи, но когато минах помежду им, те не ме спряха. Никой не идва неканен на такова място.
Прекосих малкия преден двор и влязох във фоайето.
Озовах се пред висока орнаментирана маса, вероятно останала още от французите. Зад нея седеше униформен мъж и аз му казах:
— Имиграционна полиция.
Той ме изгледа продължително, после ми подаде зелен хартиен квадрат с буквата „В“ и посочи наляво.
— Върви.
И аз тръгнах, като си мислех: „Върви право в затвора. Не минавай през старта.“
Закрачих по широк коридор с врати от двете страни и през прозореца на едно открито помещение видях голям вътрешен двор. Министерството на държавната сигурност очевидно бе голямо и важно, и имаше много работа. Не се съмнявах, че дворът се е използвал за екзекуции по време на французите, а може би и при южновиетнамците и комунистите.
Видях униформени ченгета и зле облечени чиновници с дипломатически куфарчета. Всички ме зяпаха подозрително, обаче с помощта на зеления пропуск стигнах до края на коридора, където имаше врата с надпис „В“. Над вратата пишеше „Фонг куан ли нгу-ои нуок нгоаи“. Зная, че „нуок“ означава „вода“, а „нгоаи“ е „чуждестранен“, поне според номерата на мотопеда на Сюзан. Значи това министерство или внасяше чуждестранна вода, или тук трябваше да се явяват чужденците от отвъд океана. Заложих на втория превод, влязох и се озовах в средно голяма чакалня. Вътре имаше двайсетина пластмасови стола и нищо друго. Нямаше нито прозорци, нито вентилатори, само вентилационни шахти близо до тавана. Освен това нямаше пепелници, ако се съдеше по пръснатите навсякъде по плочките на пода фасове.
Четири стола бяха заети от млади туристи, които бяха оставили раниците си на пода. Три момчета и едно момиче. Погледнаха ме, после се върнаха към разговора си.