Седнах. На едната стена имаше голям плакат, изобразяващ презерватив с лице, ръце и крака, който носеше меч и щит. От меча висеше думата „СПИН“, а на самия презерватив пишеше „ДА“.
На друга стена висеше постер, на който се прегръщаха виетнамка и бял. Английският надпис гласеше: „СПИН убива“.
Точно срещу мен имаше плакат на Хо Ши Мин, заобиколен от щастливи селяни и работници, а до него пишеше: „Да не предизвиква големи безредици и без радио“. Това загадъчно съобщение се повтаряше на няколко езика и се надявах да означава нещо поне на един от тях.
В стаята влязоха още няколко души, предимно младежи, но след това се появи виетнамска двойка на средна възраст и аз предположих, че трябва да са виеткиеу с визов проблем.
Младежите си приказваха на английски с различен акцент — от американски и австралийски до европейски. Чух израза „мама му стара“, произнесен по шест различни начина.
Освен това, доколкото успях да разбера, повечето от тия хлапетии искаха удължаване на визите, но някои си търсеха документите, които официално бяха задигнати от полицията. Никой не изглеждаше особено обезпокоен. Двамата виетнамци обаче имаха уплашен вид и явно се удивляваха на безгрижните туристи. Интересно.
Беше осем и десет и реших да почакам още десет минути преди да започна да предизвиквам големи безредици без радио.
След няколко минути влезе мъж в зелено-кафява униформа и се огледа. Видя ме и ми даде знак да го последвам. Голяма работа е да си стар в будистка страна.
Излязохме в коридора и влязохме в друга стая от отсрещната страна.
Зад бюрото седеше униформен офицер с пагони и пушеше.
— Кой вие? Защо тук? — попита ме той.
Това трябва да бе гадният. Погледнах го в очите и отговорих на бавен, елементарен английски:
— Аз — потупах се по гърдите — тук за среща с дай-та Манг. — Посочих часовника си. — Среща. — После му подадох сметката от хотела. Не исках да му давам шофьорската си книжка, защото тия глупаци вече бяха прибрали достатъчно от официалните ми документи и си представях как се оказвам на улицата без никакво доказателство кой съм, освен монограма на носната ми кърпичка.
Във всеки случай униформеният явно се задоволи със сметката, която разглежда няколко секунди. След това се зачете в лист хартия и изглежда, се опита да открие името ми. Пепелта на цигарата му се откъсна и падна върху сметката. Огледах се за пожарогасител или знак за авариен изход.
Накрая Гаднярски вдигна поглед и каза нещо на онзи, който ме беше довел, размаха сметката като недоволен гост на хотел, другият я взе и ми даде знак да го последвам. А ние се оплакваме от грубите държавни служители.
Последвах го по дългия прав коридор като се чудех дали ясно съм обяснил какво искам, или са решили, че събирам неплатени сметки от „Рекс“ и търся неизправен платец на име Манг. До този момент не бях съзнавал колко полезно е присъствието на Сюзан.
Така или иначе, униформеният спря и почука на врата, която носеше номер шест. Отвори я, но ми даде знак да остана навън. Влезе, чух го да разговаря, после излезе и ми посочи да вляза.
Озовах се в малка стая без прозорци. Полковник Манг седеше зад дървена маса, на която имаше вестник, дипломатическо куфарче, чайник, чаша, пепелник, преливащ от угарки, и моята хотелска сметка. Това очевидно не бе неговият кабинет, който най-вероятно се намираше в отдел „А“. Това беше стая за разпити.
— Седнете — каза виетнамецът. Седнах на дървения стол срещу него.
Полковник Манг изглеждаше също толкова неприятен, колкото го помнех от летището. Тесните очи, високите скули, презрително свитите тънки устни и опънатата кожа му придаваха вид на човек, претърпял поне шест пластични операции. Гласът му също ме дразнеше.
Той се престори, че разглежда документите на масата, после вдигна очи.
— Значи сте ми донесли маршрута си.
— Да. А вие сте ми донесли паспорта и визата, която сте взели от хотела.
Полковник Манг дълго ме наблюдава.
— Маршрутът ви — накрая каза той.
— Днес заминавам за Натранг — отвърнах аз. — Ще остана там четири-пет дни, след това отивам в Хюе.
— Нима? А как ще пътувате до Натранг?
— Помолих една туристическа агентка да ми уреди транспорт. Билетът ще ме чака в „Рекс“.
— Значи не можете да ми покажете билет, така ли?
— Не.
— Но може да пътувате и с автомобил.
— Възможно е.