— В такъв случай трябва да минете през „Видотур“, официалната туристическа агенция. Това е единственият законен начин да пътувате с автомобил и шофьор във Виетнам. Нямате право да наемате частна кола.
— Сигурен съм, че моята туристическа агентка го знае.
— Знаят го. Но невинаги спазват това правило. Ако пътувате с автомобил, трябва да минете през „Видотур“ и да им кажете да се обадят тук, за да съобщят името на шофьора и номера на автомобила.
— Звучи напълно разумно. — Добрата вест, изглежда, бе, че съм свободен да замина за Натранг. Лошата вест беше, че съм свободен да замина за Натранг.
— Как се казва тази туристическа агентка? — попита ме полковник Манг.
— Не зная.
— Как така не знаете?
— Помолих един познат американец в Хошимин да ми помогне.
— Нима? И кой е този ваш познат американец?
— Бил Станли от „Банк ъв Америка“.
Полковник Манг се поколеба за миг, после си отбеляза името. Бил Станли вече имаше нещо общо с Шийла О’Конър, която в един друг живот бях изпортил на отец Бенет. Понякога се налага да изпортиш някого, обаче никога приятел. И винаги, когато можете, избирайте възпитаници на добри университети.
— Откъде познавате този човек? — продължи виетнамецът.
— Заедно учихме в Принстън. В колежа.
— Аха… и казвате, че работи в „Банк ъв Америка“, така ли?
Кой знае защо, това ме изпълни с лошо предчувствие.
— Нали точно това казах?
Полковник Манг кимна.
— Осведомете туристическата си агентка, че още тази сутрин трябва да се обади по телефона тук и да ме потърси.
— Защо?
— Задавате много въпроси, господин Бренър.
— Вие задавате много въпроси, полковник Манг.
Това го ядоса, обаче полковникът запази самообладание.
— Вие сте човекът, който повдига въпросите в ума ми.
— Напълно съм откровен и ви оказвам съдействие.
— Ще видим.
Не отговорих.
— Кажете на туристическата си агентка да ми се обади — повтори полковник Манг. — Къде ще отседнете в Натранг?
— Засега нямам резервация.
— Трябва да имате адрес.
— Ще имам адрес, когато отида там.
— Защо искате да отидете в Натранг?
— Препоръчаха ми го като най-хубавия плаж в Югоизточна Азия.
Това, изглежда, достави удоволствие на дребния копелдак.
— Наистина е така. Но вие не сте били толкова много път само за да отидете на плаж.
— През хиляда деветстотин шейсет и осма ходих там.
— А, да, там ходеха на почивка войниците.
Не отговорих.
Междувременно виетнамецът палеше цигара от цигара и в стаята не можеше да се диша от дим, да не споменавам за влагата и вонята на пот, която може и да бе моя.
Полковник Манг си отбеляза още нещо.
— Когато пристигнете в Натранг, ще се явите в имиграционната полиция и ще им дадете адреса си. Ако не си намерите квартира, трябва да ги осведомите. — Той ме погледна. — Те ще се погрижат да ви намерят къде да спите.
Помислих си, че има предвид затвора, обаче виетнамецът продължи:
— Те имат известно влияние в хотелите. — И се усмихна.
— Убеден съм. Благодаря за помощта, полковник Манг, не искам повече да ви задържам.
Той ме изгледа гадно и каза:
— Аз съм човекът, който ви задържа, господин Бренър. — Отпи глътка чай. — Как възнамерявате да пътувате от Натранг до Хюе?
— Зависи какъв транспорт ще си уредя.
— Трябва да осведомите имиграционната полиция в Натранг за начина си на пътуване.
— Те могат ли да ми помогнат с транспорта?
Изглежда, сарказмът ми му убегна, защото отговори:
— Не. — После ме погледна и зададе големия въпрос. — От напускането на хотела в Хюе до резервацията за „Метропол“ в Ханой имате пет дни. Какво възнамерявате да правите през това време?
Ами, трябваше да отида в Там Ки на секретна операция, обаче всъщност ми се искаше да отида във Вашингтон и да строша врата на Карл.
— Господин Бренър?
— Ще попътувам по крайбрежието до Ханой с влак или автобус.
— От неделя нататък четири дни няма да има влакове. Автобусите са неподходящи за чужденци.
— Така ли? Ами тогава ще наема кола и шофьор. Чрез „Видотур“, разбира се.
— Защо искате да пътувате по суша, а не със самолет?
— Реших, че на път за Ханой ще мога да видя бившия Северен Виетнам.