— Какво ви интересува?
— Как живеят хората. Техните обичаи и начин на живот.
Той се замисли за миг, после каза:
— Цели десет години народът на север страдаше и умираше от американски бомби и снаряди от вашите кораби. Препоръчвам ви да разгледате тунелите на Вин Мок — жителите на този морски град цели седем години живяха в тях по време на американските бомбардировки. Тези хора може да не ви се сторят толкова дружелюбни, колкото в бившата американска марионетна държава.
От полковник Манг можеше да излезе страхотен екскурзовод.
— Ами, тогава искам да се поуча от всичко това.
Той, изглежда, обмисляше думите ми. Ако бях на негово място нямаше да притискам Пол Бренър за непълнотата на маршрута от Хюе до Ханой. Защото ако Пол Бренър замисляше нещо, най-вероятно щеше да го извърши през тези дни. Накрая Манг ме погледна.
— Свободен сте да пътувате на север от Хюе до Ханой по всички законни начини.
Очите ни се срещнаха. И двамата знаехме, че се баламосваме.
Полковник Манг си записа още някои неща и въпреки че съм обучен да чета наопаки, не мога да чета на виетнамски и откъм нормалната страна.
— И в Хюе ще обиколите местата в околността, където сте служили — каза той. — Нали?
— Възнамерявам за един ден да отскоча до Куанг Три, за да видя старата си, база.
— В такъв случай ще се разочаровате — отвърна виетнамецът. — Град Куанг Три вече не съществува. Там има само село и в района няма следи от някогашните американски бази. През седемдесет и втора американските бомби унищожиха всичко.
Не отговорих.
— В Хюе се явете в имиграционната полиция — продължи полковник Манг, отпусна се назад, запали нова цигара и се вторачи в мен през дима. — Е, как прекарахте в Хошимин?
Тъй като не исках пак да го ядосвам заради имената на градовете, отговорих:
— В Хошимин посетих много интересни места. Послушах съвета ви и отидох в Музея на американските военни престъпления.
Това, изглежда, не го изненада особено, което ме накара да се зачудя дали са ме следили.
— На снимките видях какво се е случило с южновиетнамските войници и планинците, които не са оставили оръжието след капитулацията — продължих аз. — Платили са висока цена, докато просто е трябвало да отидат в превъзпитателните лагери като няколко милиона други и да излязат от там по-щастливи и по-добри граждани на Социалистическата република.
Ентусиазмът ми явно не убеди особено полковник Манг. Може да сгъстявах краските, обаче нямах основание да престана.
— Вечерях в ресторанта на покрива на „Рекс“, където са се забавлявали американските генерали, докато техните войници се сражаваха и умираха в оризищата и джунглите.
Погледите ни отново се срещнаха. Ако му сечеше пипето, от хотелската ми сметка той вече знаеше къде съм вечерял и че не съм бил сам, освен ако не ям много. Обаче полковникът просто втренчено ме гледаше.
— В неделя разгледах някогашния президентски дворец, където Диен и Тиеу са живели като императори, докато техните войници и народ са страдали и умирали.
Отново не можех да съм сигурен дали вече не го знае. Реших, че прекалено се доверявам на ефикасността на полицейската държава.
— Всичко, което видях и научих, много ме впечатли — заявих аз, като че ли бях затворник в превъзпитателен лагер и се стремях да се измъкна.
Полковник Манг слушаше, докато му излагах преживените мигове на откровение. Накрая кимна. Изглежда, ми вярваше. Ако си бях купил ония хошимински сандали, щях да вдигна крака на масата, обаче явно се справях добре и без реквизит.
— В неделя отидох да разгледам тунелите в Ку Чи — продължих разказа си аз.
Той се наведе напред.
— Наистина ли? Ходили сте в тунелите, така ли?
Полковник Манг се усети, че предишната му безизразност се е заменила с искрена изненада.
— Как стигнахте до Ку Чи?
— С туристически автобус. Беше поразително. Двеста километра тунели, изкопани под носа на южновиетнамските и американските армии. Как са скрили толкова много пръст, за Бога?
— Хиляди верни селяни малко по малко изхвърляха пръстта в реки и кратери от бомби — отговори на реторичния ми въпрос той. — Всичко е възможно, когато хората работят задружно.
— Разбирам. Е, всичко беше много поучително и определено промени представите ми за войната. — „А сега е време да се чупя от тук.“
Полковник Манг помълча, после ме попита:
— Защо пътувате сам?