— Защо ли? Защото не успях да открия някой, който да дойде с мен.
— Защо не се присъединихте към някоя група ветерани? Има организирани пътувания на хора, които са преживели едни и същи неща през войната.
— Чувал съм, но исках да дойда по време на Тет и взех решение да пътувам в последния момент.
Виетнамецът отново погледна визата ми.
— Датата е отпреди десет дни.
— Да. Реших го в последния момент, нали ви казах.
— Американците обикновено подготвят плановете си за месеци напред.
Явно това бе привлякло вниманието на служителя от паспортния контрол. Дължах на Карл ритник по ташаците.
— Пенсионер съм. Просто ходя където пожелая и когато пожелая.
— Нима? И все пак паспортът ви е издаден преди няколко години и в него няма визи и гранични печати.
— Пътувам в Съединените щати и Канада.
— Разбирам. Значи това е първото ви пътуване отвъд океана, така ли?
— Откакто е издаден този паспорт.
— Аха.
Полковник Манг ме измери с един от ония погледи, които предполагат, че е смутен от някаква непоследователност в отговорите ми.
— Женен ли сте?
— Това е личен въпрос, полковник Манг.
— Няма лични въпроси.
— Там, откъдето идвам, има.
— И можете да откажете да отговорите на въпрос на полицай, така ли?
— Точно така.
— И какво ще се случи, когато откажете да отговорите?
— Нищо.
— Чувал съм, но не го вярвам.
— Ами идете в Щатите и гледайте да ви арестуват.
Това не му се стори смешно. Той започна да рови из документите на масата и аз не забелязах паспорта си.
— Видели сте много проститутки в Хошимин. Нали така?
— Възможно е.
— Те обслужват чужденците. Виетнамците не ходят по проститутки. Във Виетнам проституцията е забранена. Видели сте караоке барове и салони за масаж. Видели сте да се продават наркотици и сте видели страшно много повлиян от Запада упадък. Мислите си, че полицията е изгубила контрол, че революцията се е покварила. Нали така?
— Да.
— Има два града, които заемат едно и също време и място — осведоми ме полковник Манг. — Сайгон и Хошимин. Оставяме Сайгон да съществува, защото засега е полезен. Но някой ден няма да го има.
— Струва ми се, че чуждите капиталисти няма да се съгласят с вас, полковник Манг.
— Възможно е. Но и те са тук само докато ние им позволяваме. Когато настъпи моментът, ще ги изтръскаме, както куче се изтръсква от бълхите.
— Не бъдете толкова сигурен.
Отговорът ми изобщо не му хареса и той продължително ме изгледа. После отново промени темата.
— По пътя може да видите разрушенията, за които са виновни вашите войски, господин Бренър, и които все още не са възстановени.
— Струва ми се, че за разрушенията са виновни и двете страни. Това се нарича война.
— Не ме поучавайте, господин Бренър.
— Не обиждайте интелекта ми, полковник Манг. Зная какво е войната.
Той не обърна внимание на думите ми и продължи лекцията си:
— Сега ще видите една мирна страна, за пръв път от сто години управлявана от виетнамския народ.
Бедният полковник Манг. Той бе истински патриот и се опитваше да се примири с хората в Ханой, които продаваха страната на „Кока-кола“, „Сони“ и „Креди лионез“. Това наистина трябваше да е горчив хап за стария боец, отдал младостта и семейството си за каузата. Подобно на повечето войници, сред които и аз, той не разбираше как политиците са способни да предадат извоюваното с кръв. Почти изпитвах съчувствие към него и ми се искаше да му кажа: „Ей, приятел, всички ни прекараха — теб, мен и убитите ни познати, на всички ни го нахлузиха. Обаче трябва да го преглътнеш. Дойде новият световен ред.“ Вместо това отговорих:
— Нямам търпение да видя новия Виетнам.
— Нима? И какво ще изпитате, когато посещавате местата на някогашните си сражения?
— Аз бях готвач. Но и да бях истински боец, пак нямаше да имам представа какво ще изпитам, преди да стигна на мястото на битката.
Той кимна и след няколко секунди каза:
— Когато пристигнете в Ханой, пак ще се явите в имиграционната полиция.
— Защо? Заминавам си на другия ден.
— Може би. Може би не.
Наведох се към него.
— Първата ми спирка в Ханой ще е американското посолство.
— Нима? И с каква цел?
— Оставям на вас да се сетите.