Полковник Манг се замисли за миг.
— Свързахте ли се с консулството си тук?
— Чрез моя познат в града съобщих за присъствието си в Хошимин, за проблема на летището, за това, че са ми взели паспорта, и датата на пристигането си в Ханой. — После прибавих: — Моят познат вече се е свързал с американското посолство в столицата.
Полковник Манг не отговори.
Харесваше ми темата за американското посолство, затова продължих:
— Според мен е чудесно, че Вашингтон и Ханой установиха дипломатически отношения.
— Нима? Аз не смятам така.
— Аз пък смятам. Време е да погребем миналото.
— Още не сме погребали всички мъртви, господин Бренър.
Прииска ми се да му кажа, че зная как комунистите са изровили с булдозери южновиетнамските военни гробища, но вече и без това го бях ядосал достатъчно.
— Ако в страната нямаше американски дипломати, на кого щях да се оплача от вашето поведение?
Той се усмихна, после отвърна:
— Много повече ми харесваше, както си беше след хиляда деветстотин седемдесет и пета.
— Убеден съм. Но сега живеем в нов свят и е Нова година.
— Дадохте ли на своя познат маршрута си, господин Бренър? — без да обръща внимание на думите ми, попита полковник Манг.
— Да.
Виетнамецът отново се усмихна.
— Добре. Значи, ако претърпите злополука по пътя и не се появите в Натранг, Хюе или „Метропол“ в Ханой, вашето посолство и полицията ще могат да участват в издирването ви.
— Нямам намерение да претърпявам никакви злополуки но ако все пак ми се случи нещо, от посолството ни ще знаят къде първо да ме търсят.
На полковник Манг, изглежда, му хареса фината размяна на заплахи. Струва ми се, че оценяваше достойнствата ми. Освен това вече започваше да подозира, че с него сме от един и същи бранш. И бях почти убеден, че е няколко стъпала по-високо от имиграционен полицай и че мястото му не е в тоя жалък кабинет в отдел „В“, пълен с млади туристи и реклами на презервативи. Истинското място на полковник Манг беше в отдел „А“ или „Б“. Играта с отдел „В“ целеше да успокои заподозрения и да го направи непредпазлив. А що се отнасяше до осведомяването на нашето посолство или Карл, те не бяха толкова загрижени за имиграционната полиция, колкото щяха да са за тайната и националната.
Във всичко това се криеше известна ирония и симетричност — аз не бях бивш готвач, нито турист и полковник Манг не бе имиграционно ченге. И нито един от двама ни нямаше да бъде номиниран за Оскар за най-добър актьор.
— Вижте, господин полковник — казах аз, — трябва да се прибера в хотел „Рекс“, иначе може да изпусна превоза си. Благодаря за съветите и отделеното време.
Виетнамецът се престори, че не ме чува, и погледна хотелската ми сметка.
— Много скъпа вечеря — отбеляза той. — Сам ли бяхте?
— Не.
Манг не ми зададе повече въпроси и не поиска пари. Написа нещо на лист евтина хартия, взе един гумен печат от масата и го подпечата.
— Показвайте този документ в имиграционната полиция навсякъде, където ходите. — Полковникът ми подаде листа, хотелската сметка, паспорта, визата и друго хартиено квадратче с буквата „В“, само че този път жълто. — Занесете този пропуск направо на служителя на входа на сградата. — Той се усмихна. — И да не го изгубите, господин Бренър, иначе никога няма да напуснете това място.
Полковник Манг имаше известно чувство за хумор, извратено, но поне се опитваше. Изправих се.
— Беше ми много интересно, но не искам да ви се натрапвам.
Той не обърна внимание на думите ми.
— Ако се отклоните от маршрута си, осведомете най-близката имиграционна полиция. Довиждане.
— И ви благодаря, че върнахте сувенира ми в хотела — казах аз.
— Това е всичко, господин Бренър.
Не успях да устоя.
— Чук мунг нам мои.
— Вървете си, преди да съм променил решението си.
Виж, това не биваше да се случва. Тръгнах си.
В коридора не ме чакаше никой, затова просто се върнах във фоайето сам. Дадох жълтия си пропуск на служители и той ми посочи изхода.
— Върви.
Тръгнах. Министерството на държавната сигурност беше нещо като слаба имитация на Оруеловото Министерство на любовта, само че тук осезаемо присъстваше полицейската власт, усещане за натрупан десетгодишен страх, заплахи, разпити, кръв, пот и сълзи.
Напуснах сградата и излязох на слънце. Както ме бе предупредила Сюзан, наблизо не се мяркаха таксита и трябваше да извървя една пряка преди до мен да спре кола. Качих се и казах: