— Хотел „Рекс“.
Потеглихме. Погледнах документа, който ми беше дал полковник Манг. Имаше дълго изречение на виетнамски плюс името „Пол Бренър“. Познах и думата „ми“ — „американец“. Полковникът се бе подписал с цялото си име, което беше Нгуен Куи Манг, следвано от чина му, дай-та. Тия Нгуен бяха навсякъде. Така или иначе, печатът представляваше червена звезда с няколко думи, сред които „фонг куан ли нгуои нуок нгоаи“. Прибрах листа в джоба си. Бях бесен, че трябва да мъкна със себе си бележка от ченгетата.
Минаваше девет. След десет минути бях в „Рекс“.
Влязох във фоайето и видях Сюзан Уебър да седи на стол с лице към вратата. Носеше морскосин памучен панталон, спортни обувки и жълто-кафява памучна риза с навити ръкави. Тя ме забеляза, изправи се и бързо се запъти към мен, като че ли бяхме любовници и имахме среща.
Нито един от двама ни не искаше да е прекалено драматичен, затова само се хванахме за ръка, без да се прегръщаме или целуваме.
— Как мина? — попита Сюзан.
— Чудесно. Свободен съм да замина. Какво става с билета?
— Имаш билет за влака за Натранг.
— Страхотно. Ти си върхът.
— Само че билета още го няма, а влакът тръгва в десет и петнайсет.
— Къде е гарата?
— На двайсетина минути път по това време на деня. Е, какво каза полковник Манг?
— Че съм бил превъзпитан.
Тя се усмихна.
— Държа ли си устата затворена?
— Опитах. Той каза, че проститутките, наркотиците, караоке баровете и ти скоро сте щели да сте история. — Прибавих: — Не те спомена по име естествено.
— Знаеш ли, това не е необходимо.
— Необходимо е, ако си полковник Манг. В главата му се води сериозна борба и се боя, че може да получи нервен срив. Между другото, кога ще донесат билета?
— Всеки момент. И ти благодаря за преспапието. За мен ли е?
— Да. Не е много, обаче ти не се нуждаеш от много.
— Важен е жестът.
— Точно така. Трябва да уредя сметката си в хотела…
— Уредена е.
— Не се налагаше.
— Можеше да се наложи, а сега имаш време да ми разкажеш за онзи масаж за двайсет долара — усмихна се Сюзан.
— Дадох прекалено голям бакшиш. — Смених темата. — Полковник Манг иска твоята туристическа агентка незабавно да му се обади. Съжалявам, ако това й навлече проблеми. Той настоя.
— Няма нищо. „Видотур“ съобщават всичко, но не и частните туристически агенти, освен ако специално не им се нареди. Ще й се обадя.
— Бил същата агентка ли използва?
— Понякога. Защо?
— Защото се е обадил на туристическа агентка от мое име. Не исках да споменавам за теб.
— О… ами… няма значение. Ще му се обадя и ще му обясня.
— Кажи му, че му благодаря, задето ме е измъкнал от Сайгон. Това ще го зарадва.
Сюзан не отговори.
— Полковник Манг даде ли ти някакъв документ, изобщо нещо написано? — попита тя.
Показах й бележката.
— Какво пише?
Сюзан я прочете и ми я върна.
— Пише „Регистрирайте адреса на Пол Бренър, американец, датата на пристигането и заминаването му, и начина му на придвижване до и от вашето населено място“.
Кимнах. Не пишеше „И съобщете в тайната полиция“, обаче това се подразбираше.
— Преди чужденците задължително се регистрираха в имиграционната полиция — каза тя. — Освен паспорт и виза имахме нужда от разрешение за пътуване. През последните няколко години пътуването стана по-свободно.
— Не и за мен.
— Явно. Ще позвъня на няколко души. Може някой да има влияние върху полковник Нгуен Куи Манг.
Отиде до вратата, където сигналът бе по-силен, и известно време разговаря по мобилния си телефон. Мразя да оставям други хора да ми вършат работата и никога не го правя в личния си живот, обаче когато съм на операция, закон номер едно гласи, че на първо място е задачата, Пол Бренър — на второ, а всички останали — на последно. Това не се отнасяше за Сюзан, разбира се, и сигурно не биваше да се отнася за Бил Станли. Така или иначе, не беше кой знае какво, макар да забелязах, че Сюзан изглежда малко загрижена или ядосана.
Тя се върна при мен.
— Всичко е уредено.
— Бил радва ли се, че съм дал името му на полковник Манг?
— Можеше да използваш моето име.
— Не можех. Не искам полковник Манг да те разпита и да открие непоследователности в моя разговор с него.