— Мислех, че постъпката ти е рицарска.
— Каква?
В хотела влезе дванайсетинагодишен хлапак и Сюзан отиде при него. Малкият й връчи някакъв плик, тя му даде бакшиш, после каза нещо на моята приятелка Лан и ми посочи към вратата.
Събитията започнаха да се развиват бързо и двамата със Сюзан излязохме на тротоара.
— Това е моето такси. Куфарите ти са в багажника — каза тя. — Да вървим.
— Няма нужда да идваш на гарата…
— Ще стигнеш много по-бързо, ако съм с теб, освен ако през последните няколко часа не си научил виетнамски.
— Добре. Благодаря. Дай ми билета.
— Засега нека остане в мен. Трябва да го покажа на гарата. Всъщност нямаш запазено място, само вагон, който е втора класа и ще е пълен с виетнамци. Всеки от тях ще ти отстъпи мястото си за пет долара. В първа класа няма да имаш тази възможност, защото повечето пътници са чужденци и ще те пратят на майната ти. Разбираш ли?
— Когато се върнеш в службата си — казах й, — прати факс или имейл на моите хора и им предай, че съм заминал за Натранг. Съобщи им, че полковник Манг иска да се явя в имиграционната полиция там, но че според мен операцията не е компрометирана, макар че може да съм под наблюдение.
Сюзан помълча, после отвърна:
— Мислех, че седят на тръни и чакат да научат изхода от срещата ти, затова когато разговарях по мобифона, се обадих в консулството. Бях кратка, в случай че ме подслушват. Свързах се с човека, който знае за тази история. Мисля, че е резидент на ЦРУ. Казах му само: „Той е свободен да пътува. Осведомете фирмата му.“
Замислих се.
— Добре, но когато отидеш в службата си, все пак им прати пълен доклад.
— Ясно.
Гарата се намираше на север от центъра и след петнайсет минути спряхме пред входа сред десетки таксита и рояци хора.
Сюзан даде петарка на шофьора и докато той отваряше багажника, двамата слязохме от колата. Извадих куфарите си и забелязах вътре голяма жълта раница със самар. Сюзан я измъкна и затръшна капака, после я нарами.
— Добре, да вървим.
— Хм… чакай малко.
— Хайде, Пол. Ще изпуснем влака.
„Кой ще го изпусне?“ Последвах я и задърпах куфара си през огромния терминал. Сюзан погледна информационното табло.
— Пети коловоз. Натам. Да се размърдаме.
— Можем да се сбогуваме тук — предложих аз.
— Мразя сбогуванията.
— Сюзан…
— Чувствам се отговорна да те заведа до Натранг. От там нататък оставаш сам. Съгласен?
Не отговорих.
Стигнахме на коловоза и тя показа на жената на изхода два билета. Размениха няколко думи, Сюзан й даде един долар и виетнамката ни пусна да минем.
Продължихме по перона.
— Девети вагон — каза Сюзан.
Часовникът ми показваше 10:12 и кондукторът на виетнамски викаше всички да се качват, което можеше да е смешно, ако бях в добро настроение.
Стигнахме до девети вагон и метнах куфара си във влака, после скочих и помогнах на Сюзан да се качи. Бях запъхтян и се потях.
Кондукторът за последен път повика пътниците, вратите се затвориха и влакът потегли. Двамата стояхме и се гледахме, докато влакът набираше скорост.
— Колко ти дължа за билета? — попитах аз.
Тя се усмихна.
— Ще уредим въпроса по-късно.
— Наистина не го очаквах.
— Естествено, че си го очаквал. Ти си шпионин. Видя, че не съм облечена за работа. Билетите бяха у мен. Вече се бях обадила в консулството. Престанах да споменавам, че искам да пътувам с теб. Дойдох на гарата. Бях взела такси и куфарите ти бяха в багажника — при моя самар. Е, по какво първо се досети?
— По всичко, предполагам.
— Ами тогава стига си се правил на изненадан.
— Добре.
— Искаш ли да дойда?
— Да.
— Хубаво. Ще остана в Натранг с теб, после се връщам в Сайгон.
— Намери ли хотел?
— Не, но ще потърсим хотела, в който си бил по време на отпуската си — ако още съществува.
Погледнах през прозореца на вътрешната врата и видях, че вагонът е претъпкан с хора, багаж, щайги и какво ли още не, освен добитък.
— Може би ще е по-добре да останем прави — предложих аз.
— Пътят до Натранг е пет-шест часа. Ще платим за две места.
Влакът минаваше през северните предградия на Сайгон и аз видях реактивен изтребител, руски миг, да се спуска към военновъздушната база Биен Хоа, моя някогашен втори дом.