В малкия вестибюл се появи кондуктор и Сюзан му каза нещо, после отброи дванайсет банкноти по един долар и виетнамецът излезе.
— Той ще уреди въпроса — поясни тя. — И ще има и за него. Релсите водеха на изток към океана, Сайгон се простираше пред нас. Видях къщи, които всъщност бяха обикновени бараки, и си ги спомних от 1972-ра, когато почти един милион бежанци от провинцията бяха потърсили убежище в града.
— Обожавам морето — каза Сюзан. — Имаш ли бански?
— Да. Банските в куфара ти придават вид на турист за пред ония, които ти претърсват багажа.
— Вие шпионите сте, адски хитри.
— Не съм шпионин.
— Да бе — засмя се тя. — Както виждаш, аз почти не нося багаж. Взех си обаче банския. Казват, че плажът бил великолепен.
— Позволяват ли да ходиш по монокини?
Сюзан се усмихна.
— Никога не преставаш да мислиш. Не, тук е забранено. Ще се побъркат. Обаче във Вунг Тау има уединени местенца, където французите ходят да плуват и да се пекат голи. Но ако те пипнат местните ченгета, здравата ще загазиш.
— Някога пипвали ли са те?
— Аз никога не съм ходила по монокини или гола. Иска ми се, но съм постоянно пребиваваща и не мога да излъжа, че не съм знаела. — Тя замълча, после попита: — Значи си прекарал отпуската си в Натранг, така ли?
— Да. През май шейсет и осма. Времето беше хубаво.
— Мислех, че през отпуската сте напускали Виетнам.
— На хората, които бяха направили нещо, за да го заслужат, даваха по три дни отпуска.
— Разбирам. И ти какво направи, за да заслужиш тридневна отпуска?
— Измислих нова рецепта за чили.
Сюзан не отговори, после каза:
— Надявам се да се отпуснеш достатъчно, за да ми разкажеш преживяванията си във Виетнам.
— А ти може би ще ми разкажеш защо живееш тук — отвърнах аз.
Тя не каза нищо.
Влакът се движеше на изток, пресече река Сайгон и продължи през безкрайни оризища и села.
Погледнах Сюзан и видях, че ме наблюдава. Усмихнахме се.
— Какво щеше да правиш без мен? — попита тя.
— Не зная, но след като се върнеш в Сайгон, ще разбера.
— След три дни с мен ще си готов да се справяш сам.
— След три дни с теб ще ми трябва тридневна отпуска.
Сюзан се усмихна.
— Напредваш доста бързо за старец. Можеш ли да плуваш?
— Като риба.
— Как си с алпинизма?
— Катеря се като планинска коза.
— С танците?
— Като Джон Траволта.
— Хъркаш ли?
Усмихнах се.
— Извинявай — каза тя. — Само се закачам.
Влакът се отдалечаваше от Сайгон и от новия Хошимин и се насочваше на север към Натранг и назад към май 1968-а.
Книга III
Натранг
16.
Кондукторът ни преведе през претъпкания вагон до места, освободени от двама млади виетнамци.
Метнах куфара си на етажерката, напъхах сака под седалката и седнах. Сюзан се настани до мен откъм пътеката и остави самара под краката си.
Седалките бяха дървени и човек нямаше къде да си протегне краката. Мястото беше достатъчно широко за двама ни, но повечето други седалки бяха заети от по трима, плюс бебета и деца в скутовете им.
Ние бяхме отдясно и по някое време щяхме да видим Южнокитайско море. Нямаше климатична инсталация, обаче няколко прозореца бяха отворени и монтираните в ъглите вентилатори поддържаха циркулацията на цигарения дим.
— Може би трябваше да вземем кола и шофьор — казах аз.
— Магистрала номер едно понякога е проблем. Пък и така ще придобиеш повече опит.
— Благодаря за интереса към изграждането на характера ми.
— Моля.
— Какво привлича тук всички тия млади туристи? — попитах я аз.
— Ами, във Виетнам е евтино. Освен това има леснодостъпен секс и дрога. Това е страшно привлекателно.
— Ясно.
— Хлапетиите си приказват по имейла и Виетнам е станал много модерен.
— Беше модерен и когато аз бях тук. — След малко прибавих: — Просто ми се струва малко нелепо една тоталитарна държава да е толкова привлекателна за всички тези младежи.
— Те не мислят като теб. Половината не знаят, че страната се управлява от комунисти, а на другата половина не им пука. На теб ти пука. Това е твоето поколение. Това е големият ти кошмар. Тия хлапета са установили световен мир чрез марихуаната. И международно разбирателство чрез секса.