— Ами твоето поколение? Какво виждате във Виетнам вие?
— Пари.
— Никога ли не усещаш, че нещо в живота ти липсва? Като например да вярваш в нещо или да живееш за нещо друго, освен за себе си?
— Въпросът ти прозвуча малко враждебно, макар че може би трябва да помисля повече по него… Виждаш ли, живеем в невероятно тъпи времена. Мисля, че предпочитам да съм била студентка през шейсетте. Обаче не съм. Вината за тази пустота и плиткост не е моя, нито на моето поколение.
— Времената ли правят поколението, или поколението — времената?
— Имам махмурлук. Може ли да разговаряме за нещо по-леко?
Заговорихме за пейзажа навън.
В горещия влажен въздух висеше облак цигарен дим и релсите сякаш бяха взривени от партизаните, след което никой не си бе направил труда да ги поправи. Нима магистрала 1 можеше да е в по-трагично състояние?
На шейсетина километра от Сайгон влакът за пръв път спря в селището Ксуан Лок, където се беше намирала базата „Блак Хорс“, щаб на Единайсета мотопехотна дивизия.
— Господинът, наречен К., с когото се свързахме от твоя кабинет, служеше тук през шейсет и осма.
— Наистина ли? Защо не дойде с теб?
— Основателен въпрос. Полковник Манг щеше да му хареса. Двамата са от едно и също тесто.
В Ксуан Лок слязоха някои пътници и се качиха други. След като възстановихме равновесието и хармонията, влакът продължи.
— Тук южновиетнамската армия оказала последен отпор на комунистите преди падането на Сайгон — казах на Сюзан.
Тя се прозя.
— Прекалено съм елементарна и егоцентрична, за да ми пука.
Май че я бях ядосал. А може да беше заради разликата в поколенията. Изведнъж се почувствах остарял.
И двамата бяхме прекарали дълга нощ и бяхме станали рано. Сюзан заспа с глава на рамото ми. След няколко минути я последвах и аз.
Събудихме се, когато наближавахме Камран, на около четири часа от Сайгон. Видях огромния залив, част от някогашното американско военно пристанище и няколко пристанали сиви военни кораба. Още по на север на полуострова, който образуваше залива, бе имало голяма американска военновъздушна база.
— Идвала ли си тук? — попитах Сюзан.
— Не, тук не идва никой. Това е забранен район. А ти бил ли си тук?
— Веднъж. За кратко през седемдесет и втора. Трябваше да вземем двама войници, които се бяха забъркали в нещо, и да ги отведем в затвора „Лонг Бин“ край Биен Хоа.
Отново погледнах през прозореца. По онова време американските бази в залива Камран се смятаха за едни от най-добрите в Тихия океан. След 1975-а новият режим предаде целия комплекс на Съветите.
— Тук има ли още руснаци? — попитах Сюзан.
— Били останали малко. Но пристанището сега се използва главно от виетнамския флот. Заливът е много дълбок и пристанището е адски подходящо за търговски кораби и петролни танкери, но Ханой категорично забрани всякакво развитие на района. Мисля, че няма да ти позволят да посетиш базите, освен ако не искаш да те застрелят.
— Разбирам. — Вече ставаха две места, Биен Хоа и Камран, където не можех да отида.
Влакът спря на гара Камран. Слязоха само няколко души и се качиха главно виетнамски моряци и летци, повечето от които се наблъскаха във вестибюла.
Сюзан извади от самара си половинлитрова бутилка вода, отвори я, пи и ми я подаде.
Влакът потегли и продължи на север.
От време на време виждах кратери от бомби, унищожени танкове, порутени бункери и френски вишки. Пейзажът обаче вече не носеше почти никакви следи от войната, макар че навярно същото не можеше да се каже за умовете на хората, които я бяха преживели, включително моя.
Сюзан извади и кофичка кисело мляко и пластмасова лъжичка.
— Искаш ли?
Не бях ял нищо след хамбургера в „Кю-бар“, обаче предпочитах да умра от глад, отколкото да ям кисело мляко.
— Не, благодаря.
Тя почна да яде.
— В този влак няма ли вагон-ресторант? — попитах я.
— Има, разбира се. Минава се през бара, после през панорамния вагон и накрая стигаш във вагон-ресторанта.
Бях гладен и достатъчно уморен, за да й повярвам. Забелязах, че всички наоколо носят страшно много храна и напитки, така че казах:
— Ще хапна малко кисело мляко.
Тя пъхна лъжичка от бялата гадост в устата ми. Хич не беше зле.
Ометохме кофичката, изпихме водата и Сюзан пожела да си сменим местата, обаче пътеката бе претъпкана с хора и тя трябваше да се притисне към скута ми, после аз се плъзнах на нейното място.