— Хайде да го направим пак — предложих аз.
Сюзан се усмихна, запали цигара и изпусна дима през една пукнатина на прозореца.
Половин час след като бяхме напуснали залива Камран и около шест часа след Сайгон влакът наближи Натранг и започна да намалява скоростта.
Идвахме откъм запад и пред нас се разкри невероятната гледка на спускащите се към морето планини. Хълмовете бяха осеяни с живописни тухлени кули, които Сюзан нарече „чамски“, каквото и да означава това. Отляво видяхме грамадна статуя на Буда, а на едно ниско хълмче пред нас се издигаше католическа катедрала в готически стил, която си спомнях.
Влакът спря.
Това беше последната гара и хората награбиха деца, багаж и вързопи и се хвърлиха към вратите, докато тълпите на перона се мъчеха да се вмъкнат вътре.
— Просто не преставай да напредваш — каза Сюзан, докато си проправяхме път към изхода. — Ти си най-едрият мъж във влака и всички зад нас разчитат на теб.
Най-после се озовахме навън.
Тук беше по-хладно, отколкото в Сайгон, и въздухът бе хиляди пъти по-чист. Небето беше синьо и по него се носеха бели облачета.
Двамата със Сюзан влязохме в малката сграда на гарата, после излязохме от отсрещната страна, където чакаха десетки таксита.
Качихме се на едно и Сюзан каза нещо на шофьора, който ахна от изненада, че говори виетнамски, после потегли.
— Какво си спомняш за хотела, в който си прекарал отпуската си? — попита тя.
— Намираше се към южния край на плажа. Френска колониална постройка, може би триетажна. Беше бяла или бледосиня.
— Не е зле за старец като теб. — Сюзан заговори на виетнамеца, който слушаше и кимаше.
Минахме през Натранг, който изглеждаше като много други морски курорти — сгради с бяла мазилка и червени керемидени покриви, палми и пълзящи тропически растения. Градът бе в по-добра форма, отколкото го помнех. Навремето беше пълен с военни коли и войници. Смяташе се за сигурно убежище от войната и нямаше сериозни разрушения, макар че сегиз-тогиз партизаните изстрелваха по някоя и друга мина от околните хълмове. Освен това ЦРУ имаше в Натранг голямо бюро, сигурен признак, че мястото е спокойно и има добри ресторанти и барове.
След няколко минути таксито зави на юг по крайбрежната улица. Сградите от дясната ни страна варираха от стари съборетини до нови хотели и комплекси. Отляво бе плажът, километри бял пясък, палми, ресторанти и тюркоазносиня вода под ярко небе. Бреговата ивица имаше форма на полумесец и откъм север и юг в Южнокитайско море се врязваха два носа. В морето се виждаха няколко загадъчни острова, покрити с тъмнозелена растителност.
— О, прекрасно е — възкликна Сюзан. — Наистина.
— Така ли си го спомняш?
— Прекарах тук само три дни и май че през цялото време бях пиян.
Таксито спря и шофьорът посочи с ръка. На стотина метра зад бетонната преграда край пътя се издигаше голяма бяла триетажна сграда с две крила, излизащи от централната част. Синьо-белият надпис гласеше: „Гранд хотел“.
— Според шофьора това бил един от хотелите, използван от американци през войната — рече Сюзан. — И тогава се казвал „Гранд“, после комунистите го прекръстили на „На Хах 44“, което означава просто „хотел номер четирийсет и четири“, и сега пак е „Гранд“. Изглежда ли ти познат?
— Възможно е. Питай го дали в бара има келнерка на име Луси. Сюзан се усмихна, каза нещо на шофьора и той подкара между две високи колони. Спряхме на кръгла отбивка, в средата на която имаше декоративно басейнче.
Изглеждаше ми познато, включително предната веранда, където седяха и пиеха туристи. Почти си представих Луси, която обслужва масите.
— Това трябва да е — заявих аз.
Таксито ни остави пред стълбището, извадихме куфарите от багажника и аз платих на шофьора.
— Може да няма свободни стаи — казах на Сюзан, докато колата се отдалечаваше.
— Парите ще си кажат думата.
Качихме багажа си по широкото стълбище и влязохме във фоайето.
Помещението бе занемарено и бедно, обаче четири и половина метровите тавани с рушащи се гипсови корнизи излъчваха дъх на някогашна елегантност. Отдясно имаше дълга рецепция с шкаф за ключове на стената. Младият служител спеше на стола си.
— Е, това ли е? — попита Сюзан.
Погледнах през сводестия изход отляво на фоайето и видях трапезарията, също избеляла елегантност, и отворените френски врати, които водеха на верандата. Кимнах.