Константин Константинов
На широкия път
Два високи стари бряста, долепени горе с клоните си, полускриват отдалеч малката кръчма. Тяхната голяма синьочерна сянка тежи върху земята като мокра. Гъста, гореща тишина виси във въздуха.
По широкия път за града не се мярка жива душа. Рано е. Дългият съботен следобед няма край. Хората са пръснати по къра и селото изглежда пусто. До времето за автобуса, който превозва от далечната железопътна станция до града и спира тук по-дълго, има още около час.
От една уличка на селото се показва жена в басмена рокля и тръгва бавно през площада към кръчмата, пазейки се с ръка от слънцето. Едра, пирамидална, с пола по-къса отпред поради големия корем, тя върви разклатено и отпуснато като болна гъска. Подире й мързеливо крачи шест-седемгодишно момиченце с две руси косички, които стърчат от двете страни на вратлето му, и нарочно рови с боси нозе прахоляка.
Отсред площада жената размахва към кръчмата някаква илюстрована картичка и вика:
— Владко-о!…
Поспира, засмива се и отново вика. Гласът се разлива в напечения въздух и угасва. Това е жената на пощенския началник в селото и дъщеря му, които всеки следобед идват да посрещнат и изпратят автобуса.
До варосаната стена на кръчмата са наредени две-три голи маси, дъсчена пейка и няколко бурета с цъфнал олеандър. Никакъв човек не се вижда в сянката.
— Владко-о!… — прозвучава трети път над площада.
Най-сетне в черната дупка на вратата се появява лице, оглежда наляво-надясно, един гологлав мъж бавно се измъква отвътре и се отпуска на пейката. Очите му се плъзгат по тая отдавна позната гледка: площада отсреща, огрян от слънцето като голямо бяло платно, простряно да съхне, жълтото здание на кметството, до него — бетонната кутийка на автобусната станция и зад тях — стопените в далечината селски къщи. Той е нисичък, топчест, с небръснато от два дни розово лице с леко къдрави кестеняви коси, още объркани от следобедния сън. Жерсената му риза, прилепнала на изпъкнали, почти женски гърди, е с къси ръкави, от които излизат бели, тлъсти ръце. Босите му нозе са обути в сандали е високи токове, които приличат на копита.
Началничката пристига под брястовете все така, размахвайки хартийката:
— Казвай, от кого е?…
Владко става, взема картичката, познава почерка и цял светва. Очите му, замъглени и щастливи, гледат, без да виждат, но вече е съвсем разсънен. Сяда отново и чете.
Жената се тръшва до него и изпъшква от горещина.
— Пристигна със снощната поща… Ама аз исках сама да ти го донеса…
Примъква се още по-близо до момъка и навежда глава над писмото. Нейното жълтеникаво, остро лице с тънък нос и редки едри зъби потреперва нервно, като че от време на време тя решително отрича нещо. При всяко трепване косите й избелялокафяви и разпуснати отзад по модата, със завит пашкул над челото, гъделичкат бузата на момъка. Ала той не усеща. Той е прочел вече писмото, обръща картичката, дълго гледа цветната снимка, после отново почва да чете.
Дълбоката лятна тишина е все тъй ненарушима. Сегиз-тогиз зацърка невидимо жетварче и спре внезапно, както е почнало. Тогава в отново настъпилото мълчание се чува само изпърхване на някое птиче в брястовете и още — оня едва доловим неопределен шум на полето през лятото.
— Кажи де, от кого е? — бута го с лакът началничката и езикът й мокри тънките мораво боядисани устни. — Не можах да го прочета… написано на немски…
Владко дига глава и я гледа със същите усмихнати, невиждащи очи. Той не се възмущава, нито се учудва. Тука е така. Никой не може да има тайна от никого. Всеки знае всичко за другите. Те са като попови лъжички в локва вода: голи, наблъскани един до друг, всеки миг допрени с телата си.
Между буретата с олеандъра е седнала дъщерята на пощенския началник, нарежда някакви парцалчета и си говори самичка.
Владко се извръща към вратата и поръчва със своя мек, сипкав глас:
— Тошо, дай една лимонада на малката! И бавно добавя, като че мечтае:
— Сестричката се обажда… От Александрия… Работили в „Еден“ с един италиански импресарио… Хвали се.
Извръща най-после лице към жената и кима усмихнат:
— Мерси, мадамчик, за доброто известие? Мерси!…
Ей този равен, невинно-порочен поглед на неговите зелени очи и тая смътна усмивка началничката никога не ще може спокойно да понася. Тя цяла изгаря, клати глава, раменете й потръпват като разтърсени от електричество.
От розовите цветове на олеандрите се носи гъст, сладък аромат, смесва се с мирис на динени кори и виси във въздуха, без да се развява.
— „Еден“… Бели смокинги… Естрада от седеф като мида… „Жипси бар“ в Генуа… Ех, мадамчик, мадамчик, думи нямам!…