Той въздъхва, отпуска глава на дланта си, загледан в пространството. В другия ъгъл на площада, от кметството, излиза стражар по риза, прикляква до стъпалата и почва дълго и старателно да чисти чизми. Отдалеч, през горещия блясък на слънцето, с тия еднакви движения той прилича на нагласена механична играчка.
Тука, на една от масите, незабелязано се е промъкнал възстар мъж с изнищено бомбе и галузник. Лицето му е четинесто, посивяло, с малки очички. Паскал, някогашен писар в града, сега пенсионер, който цял ден се върти из кръчмата и прави заявления на селяните.
Момъкът не поглежда никого, гласът му става приглушен:
— Когато се случи това — той попипа гърлото си, — вярвай бога, два месеца бях като луд. Щях да се давя, вярно ти казвам!… Някаква мизерабелна грипа, две седмици на легло… и из един път: гласните връзки… Гласните връзки поразени!… Същински катаклизъм, ужас!… Думи нямам, мадамчик!…
Ръката му се е отпуснала върху ръката на жената и пръстите му машинално почукват върху нейните. Тя се притиска до него, очите й жадно търсят неговия поглед.
— Четири години!… Как изминаха?… Мислех — капут! Свърши се, няма живот отсега нататък!… Няма вече градове, няма рампа… финита „Трио Систерс Валдемар“…
— Ами аз… аз? — размърдва се жената. — Питаш ли ме как съм изкарала осем години?
— Знам… знам… — отвръща с лека гримаса, той и отново я потупва по ръката.
Дано днес поне тя не започне пак: как е расла като дете — охолна и галена, — как е свършила стопанското училище, какви богати и добри младежи са я искали. Как се е халосала („Господ ума ли ми взе или някой магия ми направи!“) — в един никакъв пощаджия, че се заровила жива в това мръсно село… Как после родила първото си дете мъртво и оттогаз нервите й се повредили и как един ден ще й притъмнее, ще зареже и мъж с къща, ще замине в града и ще отвори там шапкарски салон… Всичко това Владко го е слушал сто пъти. Сега той цял е другаде, много време назад: той вижда себе си, четиринадесет-петнадесетгодишно момче, тръгнало с двете си сестри, кабаретни артистки, по света. Те обикалят пристанищата на Изтока, кръстосват из Румъния, спират във всеки град на Дунава… Сестрите му са ексцентрични субретки, той, изпърво само акомпанятор, после — шлагерен певец… До онзи страшен ден, от който му остана само този сипкав, задавен глас… После?… После прибирането при бездетния стар вуйчо, който държеше тук ханче и го остави със завещание на него. Оттогава, вече собственик на заведението, Владко има само „ресторанта“, а кръчмата я нае Тошо… Ето тия неща се превъртат през очите му, но сега всичко изглежда толкова далечно и чуждо, като че се е случило с друг.
Листата на брястовете зашумоляват, лек ветрец дига пушилка по площада. Изотзад, дето е дворчето на кръчмата, лъхва силен мирис на бъз и джибри. Към площада се чува тропот на кола. След малко пред кметството спира кабриолет, в който седи мъж с нова ловджийска униформа, пушка и две кучета при нозете му.
— Я, авджиите, авджиите! — обажда се Паскал… — Агрономът е дошъл пак за кмета… Да му мислят пъдпъдъците… — изкикотва се той. — Досега барем една гарга не съм видял да донесат…
От кметството излиза друг мъж с метнато през рамо чифте, качва се и кабриолетът бързо завива по мекия страничен път към нивите.
Жената се навежда към Владко и шепне:
— Моят, щом разбере, че са отишли, ще хукне и той… Утре затъ̀, е неделя… Да не забравиш!…
Момъкът не отговаря. Той отново гледа картичката, обръща я, вее си с нея. На лицето му е застинала смътна полуусмивка. В тишината, по-гъста от преди, няколко лястовици се стрелват с къс, тревожен цвъртеж. По едно време светлината намалява, всичко изведнъж става безцветно. Един огромен облак е закрил слънцето и целият запад е куршуменотъмен. Ала на изток небето все така ослепително синее, като неистинско, и осветлява само малка част от далечното поле. Внезапна вихрушка дига облак прах, клоните на брястовете се разклащат, заскърцват, зашумяват надълго. Едно малко конче, жълтеникаво и още рошаво, минава тичешком из площада, сякаш без да сгъва краката си, досъщ като детска играчка, и изчезва. Иде буря. Скоро цялото небе притъмнява, денят се превръща на привечер, зловеща и душна. Едри капки затулват тук-там, замирисва на прах и още — някакъв остър мирис на селитра.
Владко прибира столове, чаши и всички влизат в кръчмата. Вихрушката засипва на пристъпи с прах и пясък стъклата, нахлува за миг вътре и пак се запилява. До вратата спира дребен човек в униформа на кантонер, с торба в ръка и с траур на фуражката. Премигва, двоуми се дали да влезе. Паскал, настанен вече в ъгъла, го зърва: