Йордан Йовков
На стража
Като се събуди през нощта, Малинчев се огледа наоколо си и не разбра нито де е, нито какво става с него. Как беше попаднал тука? Какви са тия високи каменни стени, тия надвиснали сводове, тая тъмнина като в подземие? Накъдето и да погледнеше, Малинчев не познаваше кое какво е, объркваше се още повече и тъй се уплаши, че усети как сърцето му захвана бързо-бързо да тупа. Това трая много малко време. В следния миг като че се поразвидели, някаква обвивка като че се свлече и падна, всичко се смали и прие обикновения си вид. Малинчев си отдъхна и разбра, че са в джамията, където бяха дошли снощи.
Тогава той забеляза, че на прозореца, издигнат доста нависоко и изрязан дълбоко в дебелата стена, стои войник. Мека синкава светлина идеше отвън — месецът навярно беше изгрял, — но тая слаба светлина едва осветяваше само прозореца, стигаше до вътрешните ръбове на стената около него, а оттам нататък всичко си оставаше тъмно. Войникът седеше в единия ъгъл на прозореца, облегнат гърбом на стената, лицето му не се виждаше, но личеше, че е малко извърнат и гледа навън. Пушката му беше сложена напреки на колената му. Кой можеше да бъде тоя войник, ако не часовой? ЕДИН часовой имаше вън — тук, на прозореца — други. Повече от това — здраве, помисли си Малинчев.
Той отново щеше да заспи, когато друга мисъл го сепна: кой беше поставил тоя часовой? Той го виждаше за първи път. Снощи, когато заваля дъжд и ротният каза да влязат в джамията, той се позабави вън, за да постави другия, външния часовой. Когато влезе вътре, беше тъмно и нищо не се виждаше. Навярно Карталов, ефрейторът, който тъй обичаше да се разпорежда, когато него го няма, е поставил тоя часовой на прозореца.
И хубаво е направил. Тъй е по-добре, по-сигурно е.
Той искаше да стане, да излезе навън, да види какво има. Но как беше смазан и колко му се спеше! Тежък и страшен ден беше вчерашният: атаката им не успя и те се повърнаха назад, нестройно сборище обляло поляните като мравуняк, шибано от градушката на гранатите, размятано насам-нататък като буря. Газиха Кара су и едва не се издавиха. Събраха се в една гора, излязоха оттам на гъсти, стегнати маси и отново тръгнаха напред. После пак отстъпиха. А късно вечерта дойдоха в това село, напуснато и разрушено, останало между нашите и турските позиции. Бяха една полурота. Ротният беше изпратил тук-таме по едно отделение и оставаше само неговото, първо отделение. Облегнати на пушките си, капнали от умора, войниците стояха и го гледаха в очите, като че чакаха милост само от него. Заваля дъжд и добре, че ротният каза да влязат в джамията. Сега момчетата спяха като заклани. Защо да става и да ги разбутва? Нека спят.
Особен човек беше Малинчев. Като всички ВОЙници от първия взвод, и той беше едър и висок, но нямаше техния юнашки вид, беше по-стар, малко тежък и отпуснат. Но имаше една добра усмивка, която никога не липсваше от лицето му, и без нея войниците му не можеха да си го помислят, защото той тъй се усмихваше и когато беше сърдит, и когато беше весел. Не викаше, не бързаше. Когато започнеше някаква работа, най-напред накарваше войниците да млъкнат и да го слушат. После бавно започваше да дава разпорежданията си и отначало като че нищо не се разбираше от тях, а накрая всички виждаха, че е прав и че туй, което е казал, е най-умно.
Раздаваха, да речем, хляб. Ако се оставеха войниците да го разграбят, щеше да има и сръдни, и разправии, защото случваше се някои от хлябовете да са смачкани, разтрошени или плесенясали. Малинчев постъпваше инак: заповядаше да постелят едно платнище на земята и да сложат хляба на него. Чакаше да мине нетърпението на войниците, успокояваше ги сякаш само с усмивката си. След туй изваждаше една костура, привързана с ремък за пояса му, и започваше подялбата: не даваше по цял хляб, а разрязваше най напред хубавите самуни и всекиму даваше по равна част. След туй по същия начин разделяше по-лошия хляб и тъй — до последната троха. Все тъй, като по-стар брат, бавен и усмихнат, но сигурен в туй, което върши, той водеше войниците си навсякъде: на позиция, в сражение, в походите.
Такъв човек беше старшият подофицер Малинчев и затова укорът, който преди малко беше си направил, че не може да надвие съня си и да стане, не го остави спокоен и след като заспа. Отсега нататък той започна да се събужда често. Когато за втори път отвори очи, той видя сянката на един войник под прозореца.
— Какво правиш там? — попита Малинчев. — Кой си ти?
— Аз, г-н старши.
— Кой ти?
— Редник Ралев Коста Спиридонов, г-н старши подофицер! Рекох да пия малко вода. Намерих тук една манерка.
— Защо пиеш водата на човека? — каза Малинчев, — Кой е там на прозореца?