Той довърши думите си с писклив кикот и отново потъна в мълчание — но мълчанието му беше странно; сякаш забелязваше всичко, което става около него, а продължава да живее в своя изолиран свят. Внезапният изблик на възпоминанието без връзка с нищо, казано дотогава, като че ли накара някакъв невидим механизъм да задействува — сякаш някаква машина на равни интервали време тайнствено потракваше и изпускаше пара. Д-р Сондърз мислеше за Фрит. Думите му в случая представляваха интерес, дори звучаха поразително — и все пак обноските и външният му вид караха човек да го слуша със съмнение. Фрит изглеждаше искрен, в държанието му имаше дори благородство, но и нещо, което не допадаше на доктора. Странно беше, че тези двама мъже — старият Сван и Фрит — човекът на действието и човекът, който бе посветил целия си живот на размисъл, бяха завършили пътя си тука — заедно, на един самотен остров. Излизаше, че краят е един за всички. И авантюристът с живота си, изпълнен със случайности, и философът със своите възвишени мисли свършваха еднакво — в удобството на приличието.
Фрит, като огледа доволно трите птици, разделени между седем души, седна отново и си сипа варени картофи.
— Винаги са ме привличали идеите на брахманите, че човек трябва да посвещава младостта си на учение, зрелите си години — на задълженията и обредите, извършвани от домакина, а старостта си — на отвлечени мисли и разсъждения за съвършеното — каза той, като се обърна към д-р Сондърз. Хвърли поглед към стария Сван, сгърбен на стола си, старателно захапал кълката, после към Луиз.
— Не след време ще бъда освободен от задълженията на зрялата възраст. Тогава ще си събера багажа и ще тръгна да обикалям света по следите на знанието, което чака да бъде осъзнато.
Очите на доктора следваха Фрит и за момент спряха на Луиз. Тя седеше на другия край на масата между двамата млади мъже. Устата на Фред, която обикновено беше с вързан език, не спираше да мели. Не беше намусен и замислен, както обикновено — изразът на лицето му беше открит, безгрижен и момчешки. Чертите му бяха одухотворени от игрите на думи, а желанието му да прави добро впечатление караше красивите му очи да излъчват мека, привлекателна светлина. Д-р Сондърз се усмихна при мисълта колко завладяващ беше чарът му. Не се стесняваше от присъствието на жени. Знаеше как да ги забавлява — трябваше само да види човек колко непосредствено весело беше момичето, какво оживление го беше обзело, за да му стане ясно, че изпитва интерес и се чувствува щастливо. Докторът долавяше откъслечно разговора — за надбягванията Рандуик, за плажа в Менли, за кина, за развлеченията в Сидни — неща, за които обикновено си говорят млади хора, защото всички преживявания са нови за тях и направо ги поглъщат. Ерик, едър и тромав, безмълвно наблюдаваше Фред с усмивка на грозното си лице, наклонил огромната си ръбеста глава. Ясно беше, че се радва, дето момчето, което беше довел в къщата, се справяше с положението. Това, че Фред беше чаровен го караше да изпитва приятно задоволство.
Когато свършиха вечерята, Луиз отиде при стария Сван и сложи ръка на рамото му.
— Е, дядо, време е да си лягаш.
— Чакай да си пийна глътка ром, Луиз.
— Добре, но побързай.
Докато тя му наливаше желаното от него доста голямо количество и добавяше вода, старецът гледаше чашата с хитрите си зачервени очи.
— Сложи плоча на грамофона, Ерик — каза тя.
Датчанинът изпълни молбата й.
— Танцуваш ли, Фред? — попита той.
— Да, а ти?
— Не танцувам.
Фред стана на крака и като гледаше Луиз, с жест я покани. Тя се усмихна. С едната си ръка той хвана ръката й, а с другата обгърна кръста й. Започнаха да танцуват. Бяха чудесна двойка. За свое учудване д-р Сондърз, застанал с Ерик до грамофона, откри, че Фред е отличен танцьор. Беше невероятно пластичен. Държеше се така, че партньорката му, която танцуваше горе-долу добре, да изглежда на неговото равнище. Умело успяваше да поема движенията й така, че тя инстинктивно го следваше по начина, който беше замислил. Фокстротът, който те танцуваха, се превърна в нещо изумително красиво.
— Ти си един изключителен танцьор, млади човече — каза д-р Сондърз, когато плочата свърши.
— Само това умея да правя — отговори с усмивка момчето.
Така добре съзнаваше чудесната си дарба, че я приемаше за нещо естествено и комплиментите бяха без значение за него. Луиз се беше загледала в пода със сериозен израз на лицето. Внезапно се сепна.