— Трябва да сложа дядо да си ляга.
Отиде при стареца, който беше прегърнал празната си чаша, и като се наведе над него, нежно започна да го уговаря да тръгне с нея. Той я улови за ръка и закрета подире й — цял фут по-нисък от нея.
— Джентълмени, какво ще кажете за един бридж? — попита Фрит. — Играете ли бридж?
— Аз играя — каза шкиперът. — За доктора и Фред — не знам.
— Ще бъда четвърти — каза д-р Сондърз.
— Кристесен играе много добре.
— Аз не играя бридж — каза Фред.
— Нищо — каза Фрит. — И без тебе ще се оправим.
Ерик примъкна масата за бридж — зеленото сукно беше протрито и кърпено, а Фрит извади две тестета омазнени карти. Донесоха столове и раздадоха карти да се види кои ще бъдат партньори. Фред стоеше до грамофона — изпънат, сякаш в тялото му имаше пружини и леко се поклащаше в такт на някаква въображаема мелодия. Когато Луиз се върна, той остана на мястото си, но в очите му се таеше усмивка на благоразположение. Беше фамилиарна, но не и нагла — просто караше Луиз да се чувствува така, сякаш го познава открай време.
— Да пусна ли грамофона? — попита той.
— Не, ще им пречим.
— Трябва да танцуваме още веднъж.
— Татко и Ерик имат много сериозно отношение към бриджа.
Тя тръгна към масата и той я последва. Няколко минути стоя зад гърба на капитан Никълз. Шкиперът го погледна недоволно веднъж-дваж и след като изигра една карта лошо, се обърна към него нервно:
— Не мога да играя, ако някой ми гледа в картите — каза той. — Пречи ми повече от всичко друго.
— Извинявай, старче.
— Да излезем навън — предложи Луиз.
Всекидневната на бунгалото водеше към верандата и те отидоха навън. Отвъд малката градина звездната светлина очертаваше извисяващите се канарски палми, а под тях — гъстата и тъмна плътна зеленина на мускатовите орехи. В подножието на стълбите от едната страна имаше голям храст, в който блещукаха светулки. Бяха огромен рояк и излъчваха мека светлина. Така сигурно свети душата, обзета от покой.
Двамата спряха и известно време мълчаливо гледаха нощта. После той я хвана за ръка и я поведе надолу по стълбите. Вървяха по пътеката, докато стигнаха плантацията. Тя остави ръката си в неговата, сякаш това беше най-естественото нещо на света, на което няма защо да обръща внимание.
— Не играеш ли бридж? — попита го тя.
— Разбира се, че играя.
— Защо не остана да играеш тогава?
— Не ми се искаше.
Под мускатовите орехи беше много тъмно. Големите бели гълъби, които прелитаха в клоните им, бяха заспали и единственият звук, който нарушаваше тишината беше когато някой от тях по неизвестни причини припляскваше с крила. Вятърът беше стихнал и въздухът със своето слабо ухание ги обгръщаше с топла мекота, която изостряше чувствителността при докосване, както водата, когато докосва тялото на плуващия. Над пътеката прелитаха светулки на зигзаг, напомнящи пияница, клатушкащ се на безлюдна улица. Известно време вървяха, без да говорят. После той спря, нежно я прегърна и я целуна. Тя не се смути. Не се вкамени — от почуда или от скромност; не се отдръпна инстинктивно; прие прегръдката му, сякаш беше в реда на нещата. Беше замряла в ръцете му — но не от слабост, а податливо; поддаваше се на ласката с някаква нежна готовност. Свикнаха с тъмнината и когато той се вгледа очите й, видя, че те са изгубили синия си цвят, станали са черни и бездънни. С едната си ръка я беше прегърнал през кръста, а с другата — през рамената. Тя беше склонила глава на ръката му.
— Прекрасна си — каза той.
— Много си хубав — отговори тя.
Той отново я целуна. Целуна клепките й.
— Сега ти ме целуни — прошепна той.
Тя се усмихна. Улови главата му с ръце и притисна устни към неговите. Той сложи ръцете си на малките и гърди. Тя въздъхна.
— Трябва да се връщаме.
Хвана го за ръка и така, един до друг, бавно наближиха къщата.
— Обичам те — прошепна той.
Тя не отговори, само стисна ръката му. Стигнаха до осветеното от къщата място и когато влязоха в стаята, за момент очите им се заслепиха. Ерик ги погледна и се усмихна на Луиз.
— До езерото ли ходихте?
— Не. Беше много тъмно.
Тя седна, взе илюстрован холандски вестник и започна да разглежда картините. После го остави и погледът й се спря на Фред. Гледаше го замислено, с безизразно лице — сякаш той не беше човек, а неодушевен предмет. От време на време Ерик я поглеждаше и когато очите им се срещаха, Луиз леко се усмихваше. След малко тя стана.